Патриша Корнуел - Решаваща улика

Нямах избор. Етридж беше обявил война на Спаракино и аз бях мобилизирана.

— Намери ръкописа, Кей.

Главният прокурор погледна часовника си.

— Познавам те. Решиш ли да го направиш, ще го намериш или поне ще разбереш какво е станало с него. Трима души са мъртви. Един от тях е писател, спечелил „Пулицър“, чиято книга е любимата ми. Трябва да се доберем до истината. Освен това искам всичко, което изровиш за Спаракино, да ми бъде предадено. Ще опиташ, нали?

— Да, сър — отговорих. — Разбира се. Ще опитам.

Първо започнах да тормозя учените.

Преглеждането на документи е една от малкото научни процедури, които могат да дадат ясни отговори. Сигурни като хартия и неизтриваеми като мастило. До сряда следобед шефът на отдела, чието име беше Уил, Марино и аз, бяхме отделили часове за тази работа. Малкото, което открихме, представляваше потвърждение на факта, че всеки от нас може да бъде докаран до отчаяние.

Не знаех със сигурност на какво точно се надявах. Вероятно простото разрешение на въпроса щеше да е решим, че изгореното от госпожица Харпър в камината, е изчезналият ръкопис на Берил. Тогава можехме да заключим, че Берил го е предала на съхранение у приятелката си. Можехме да приемем, че в него е имало разкрития, които госпожица Харпър не е искала да сподели със света. И най-важното — можехме да решим, че ръкописът въобще не е изчезвал от местопрестъплението.

Но количеството и видът хартия, прегледани от нас, не отговаряха на тази възможност. Открихме много малко неизгорели фрагменти, не по-големи от монета, които не си заслужаваше да бъдат поставени под инфрачервения филтър на окуляра на видеосравнителя. Никакви технически средства или химически анализи нямаше да ни помогнат в изучаването на останките от бяла хартиена пепел. Те бяха толкова крехки, че не посмяхме да ги вземем от плитката картонена кутия, в която Марино ги беше прибрал. Затворихме вратата и спряхме климатичната инсталация, за да запазим, доколкото е възможно, въздуха в стаята неподвижен.

Работата ни се състоеше в досадно и старателно отместване на леки прашинки с помощта на пинцети, като спирахме тук и там, за да разчетем някоя дума. Засега знаехме само, че госпожица Харпър е изгорила около двадесет листа произведена от парцали хартия, знаците по които бяха напечатани с индигова лента. Бяхме сигурни в това по няколко причини. Произведената от дървесина хартия почернява при изгаряне, а тази от памук е невероятно чиста и пепелта й е нежна и бяла като намерената в камината на мис Харпър. Малкото неизгорели частици съвпадаха с този вид. И най-накрая — индигото не гори. Горещината на огъня беше свила печатните знаци до минимален размер. Някои думи бяха цели и изпъкваха на бялата пепел. Останалите — безнадеждно накъсани и замърсени като покрити със сажди късчета от късметчетата в китайските бисквити.

— Пристиг — разчете Уил.

Очите зад грозните черни рамки на очилата бяха зачервени, младото му лице изглеждаше съсипано. Търпението му като че ли се изчерпваше.

Прибавих половинчатата дума към списъка в бележника ми.

— Пристигнал, пристига, ще пристигне — добави той с въздишка. — Не виждам какво друго би могло да бъде.

— Пристигане, пристигвач — помислих на глас.

— Пристигвач? — кисело повтори Марино. — Какво е пък това, по дяволите?

— Някой, който се катери по социалната стълбица — отговорих.

— Прекалено неясно е за мен — каза Уил мрачно.

— Вероятно е прекалено неясно за повечето хора — съгласих се аз, като си мечтаех за аспирина в чантата ми и обвинявах напрежението върху очите ми за ужасното главоболие.

— Господи — оплака се Марино. — Думи, думи, думи. Никога не съм виждал толкова много думи през проклетия си живот. Половината от тях не съм ги и чувал, а и хич не съжалявам за това.

Той седеше облегнат на стола си, с крака, подпрени на бюрото. Продължаваше да чете текста, който Уил беше извадил от лентата на пишещата машина на Кери Харпър. Лентата не беше индигова, което означаваше, че изгорените от госпожица Харпър страници не са от пишещата машина на брат й. Изглеждаше, че писателят се е тормозил от безплодните си опити да напише нова книга. По-голямата част от текста беше напълно безсмислена и се чудех дали вдъхновението на Харпър не е идвало от бутилката.

— Чудя се дали тия дивотии могат да се продадат — каза Марино.

Уил успя да извади ново изречение от адската бъркотия и аз се наведох да го проверя.