Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Искаш ли известно време да поговориш на английски за промяна? Обясни ми с прости думи какво е открил доктор Шварценегер.

— Имунната й система е реагирала на нещо — казах. — Била е болна.

— Достатъчно болна, за да седне и да си умре на канапето?

— Толкова внезапно? Съмнявам се.

— Какво ще кажеш за някое специално лекарство? — попита той. — Да речем, гълта всички таблетки и после хвърля опаковката в огъня. Това може да обясни и разтопената пластмаса в камината и факта, че не открихме никакви лекарства в къщата, освен най-обикновените.

Отравяне с лекарства определено присъстваше в мислите ми, но засега нямаше смисъл да се тревожа за това. Въпреки молбите ми и обещанията, че нейният случай ще получи приоритет, резултатите от токсикологичните изследвания щяха да отнемат дни, дори седмици. Колкото до брат й — имах определена теория.

— Смятам, че Кери Харпър е бил ударен с домашно изработен инструмент — казах. — Вероятно парче от метална тръба, напълнено със сачми за тежест, а краищата са били залепени с пластилин, за да не изпаднат сачмите. След многото удари парченце от пластилина е изхвърчало и сачмите са се разпилели.

Марино замислено изтърси цигарата си.

— Не съвпада с военните амуниции, които намерихме в колата на Прайс. Нито пък с нещо, което старата лейди Харпър би могла да измисли.

— Значи не сте намерили нищо като пластилин, глина или сачми в къщата й.

Той поклати глава и каза:

— По дяволите, не.

Телефонът ми продължи да звъни през целия ден.

Слуховете за участието ми в изчезването на „загадъчен и ценен“ ръкопис и преувеличеното описание на това как съм пребила нападателя, влязъл с взлом в офиса ми, не липсваха в нито един вестник. Изостанали репортери се опитваха да се включат в състезанието за сдобиване с нова клюка. Някои от тях се мотаеха из паркинга на службата ми или нахално обсаждаха коридора. Приготвените камери и микрофони напомняха на оръжия. Един особено непочтителен местен радиоводещ изпращаше в ефир дивотиите, че аз съм била единствената жена съдебен лекар в страната, която носи „златни ръкавици вместо гумени“. Положението излизаше от контрол и започнах да приемам предупреждението на Марк малко по-сериозно. Спаракино беше способен да превърне живота ми в ад.

Винаги когато Томас Етридж IV имаше нещо наум, звънеше на директния ми телефон, а не чакаше Роуз да го свърже. Не се изненадах, когато се обади. Предполагам, че дори изпитах облекчение.

Късно следобед седях в кабинета му. Беше достатъчно стар, за да ми е като баща. Един от онези мъже, чиято грозота на млади години постепенно им придава характер. Етридж имаше лице като на Уинстън Чърчил, подходящо за парламента или за някоя задимена от пури пушалня. Винаги се разбирахме изключително добре.

— Рекламна шумотевица? Смяташ ли, че има вероятност някой да го повярва, Кей? — запита главният прокурор, като разсеяно си играеше със златния ланец на часовника, висящ от джобчето на жилетката му.

— Имам чувството, че не ми вярваш — казах.

Вместо да отговори, той взе черната писалка „Мон Блан“ и бавно завъртя капачката й.

— Струва ми се, че и никой няма да има шанса да ми повярва — добавих неубедително. — Подозренията ми не са основани на необорими доказателства, Том. Ако обвиня Спаракино за действията му в съда, той ще се зарадва още повече.

— Чувстваш се доста изолирана, нали, Кей?

— Да. Защото съм.

— Подобни ситуации като че ли заживяват свой собствен живот — замислено каза той. — Проблемът постепенно изчезва, без да привлича повече внимание.

Очите му гледаха изморено иззад роговите рамки на очилата. Той ги разтърка, обърна нова страница в тефтера си и започна да прави списък. Раздели на две жълтата страница с плътна линия, на едната страна пишеше преимуществата, а на другата — недостатъците. Нямах идея за какво точно става дума. След като запълни половин страница, едната половина — доста по-дълга от другата — той се облегна назад, погледна ме и се намръщи.

— Кей — започна Етридж. — Правило ли ти е някога впечатление, че се намесваш в случаите си много повече от предшествениците си?

— Не познавам никой от предшествениците ми.

Той леко се усмихна.

— Това не отговаря на въпроса ми, адвокате.

— Честно казано — никога не съм се замисляла.

— Не съм и очаквал — изненада ме той. — Не съм го очаквал, защото си дяволски съсредоточена, Кей. Това е една от причините, поради които подкрепих назначението ти. Хубавата страна е, че не пропускаш нищо и си адски добър криминален патолог, освен че си и чудесен администратор. Лошото е, че си склонна да се излагаш на опасности. Например — миналогодишните случаи с удушвача. Убийствата можеха да останат неразкрити, ако не беше ти, и още жени можеха да умрат. Но това едва не ти струва живота. Сега — вчерашния инцидент.