Патриша Корнуел - Решаваща улика

Потърсих молива си, за да запиша данните.

— Двайсет процента стесняване на клапата…

— Харпър пада като прострелян, а откаченият продължава да замахва — продължи Марино.

Не намерих хартия и започнах да драскам бележките си на празен пакет от ръкавици.

— Няма белези от прекарани инфаркти. Сърцето е здраво, но леко увеличено. Аортата е калцирана, слаба атеросклероза.

— После убиецът прерязва гърлото на Харпър. Сигурно за да се увери, че е мъртъв.

Вдигнах поглед.

— Който и да го е извършил, е искал да бъде абсолютно сигурен, че Харпър е мъртъв — повтори Марино.

— Не знам дали убиецът е мислил толкова рационално — отговорих. — Погледни трупа.

Отделих скалпа от черепа, който беше спукан като твърдо сварено яйце. Посочих следите от фрактури и обясних:

— Ударен е поне седем пъти с такава сила, че всеки удар е бил смъртоносен. После е прерязано гърлото. Прекалено убийствено. Също като при Берил.

— Добре. Прекалено е. Съгласен съм — каза Марино. — Просто смятам, че убиецът е искал абсолютна сигурност, че Берил и Харпър са мъртви. Почти отрязваш нечия глава и тогава можеш да си тръгнеш с увереността, че жертвата ти няма да оживее, за да разкаже какво е станало.

Лейтенантът направи гримаса, когато започнах да изпразвам стомашното съдържание в контейнера.

— Не се мъчи. Мога да ти кажа какво е ял. Седях до него. Фъстъци и две мартинита — каза той.

Фъстъците точно са започвали да напускат стомаха на Харпър, когато е умрял. Нямаше нищо друго, освен кафеникава течност. Можех да помириша алкохола. Попитах Марино:

— Какво научи от него?

— Нито едно проклето нещо.

Погледнах към лейтенанта, докато слагах етикет на контейнера.

— Седях си в кръчмата и пиех тоник с лимон. Беше може би около пет без петнайсет. Харпър влезе точно в пет.

— Как разбра, че е той?

Бъбреците имаха зърниста повърхност. Поставих ги на кантара и записах тежестта им.

— Нямаше начин да объркам бялата му грива. Идеално съвпадаше с описанието на Пътийт. Познах го в момента, в който влезе. Седна сам на маса, не проговори никому, просто поръча „обикновеното“ и яде фъстъци, докато чакаше. Погледах го малко, после отидох при него, дръпнах си един стол и се представих. Каза, че с нищо не можел да ми помогне и не иска да говори за случилото се. Притиснах го, казах му, че Берил е била заплашвана в продължение на месеци и го попитах дали знае за това. Изглеждаше раздразнен. Повтори, че не знаел нищо.

— Искрен ли ти се стори?

Зачудих се каква ли е била истината за пиянството на Харпър. Имаше доста тлъст черен дроб.

— Не мога да съм сигурен — отговори Марино и изтърси пепелта от цигарата си на пода. — После го попитах къде е бил в нощта на убийството на Берил. Отговори ми, че посетил кръчмата по обичайното си време, после се прибрал вкъщи. Когато попитах дали сестра му може да потвърди това, ми каза, че тя не си била у дома.

Погледнах го учудено с вдигнат във въздуха скалпел.

— Къде е била?

— Вън от града.

— Не ти ли каза къде?

— Не. Каза: „Това си е нейна работа. Не питайте мен“.

Очите на Марино презрително погледнаха частите от дроба, който режех. Той добави:

— Любимото ми ядене беше дроб с лук. Можеш ли да повярваш? Не познавам нито едно ченге, присъствало на аутопсия, което все още да яде дроб…

Започнах да работя върху главата и шумът от триона заглуши Марино. Той се предаде и се отдръпна назад, когато прахът от костите се разнесе из въздуха. Дори когато хората са били в добра форма, труповете миришат отвратително при отваряне. Гледката също не е особено приятна. Уважавах Марино за упоритостта, с която винаги идваше в моргата, независимо колко ужасен е случаят.

Мозъкът на Харпър беше мек и разкъсан на доста места от ударите. Почти нямаше кръвоизливи, което потвърждаваше, че не е живял дълго след нанесените удари. Поне смъртта му е била милостиво бърза. За разлика от Берил не е имал време да изпита ужас или болка, да се моли за живота си. Убийството му се различаваше от нейното и в някои други отношения. Не беше получавал заплахи — поне ние не знаехме такова нещо. Нямаше сексуален нюанс. Беше пребит, а не намушкан. От дрехите му не липсваше нищо.

— Преброих сто шейсет и осем долара в джоба му — съобщих на Марино. — Часовникът и пръстенът с монограм също са тук.

— А верижката му?

Нямах идея за какво говори.

— На врата си носеше дебел златен ланец с медальон на него. Приличаше на някакъв герб — обясни той. — Забелязах го в кръчмата.