Патриша Корнуел - Решаваща улика

Марино бършеше прозореца с мека кожичка, когато се върнах на паркинга. Стопеният сняг и солта, насипана по пътищата, бяха направили мръсни петна по красивата му черна кола. Не изглеждаше доволен от това. На тротоара под вратата на шофьора имаше купчина фасове, безцеремонно изхвърлени от пепелника.

— Две неща — започнах сериозно, докато си закопчавахме коланите. — В библиотеката в „Горичката Кътлър“ има портрет на младо русо момиче, рамкиран в тази работилница по поръчка на госпожица Харпър преди около петнайсет години.

— Берил Мадисън?

Марино извади запалката си.

— Твърде е вероятно — отговорих. — Ако е така, портретът я показва на доста по-ранна възраст, отколкото трябва да е била, когато Харпърови са се запознали с нея. Интерпретацията на темата е особена. Напомня за Лолита…

— А?

— Секси — казах рязко. — Момиченце с прекалено чувствен вид.

— Аха. Сега ще ми кажеш, че Кери Харпър е бил скрит педофил.

— Портретът е нарисуван от сестра му — обясних аз.

— Мамка му — изсумтя Марино.

— Освен това — продължих — останах с впечатлението, че собственикът на магазина няма представа, че Берил някога е живяла с Харпърови. Това ме кара да се чудя дали други хора са знаели. А ако не са — как е възможно? Живяла е в къщата години. От града до там има само два-три километра. Това е малък град.

Марино шофираше внимателно, гледаше право напред и не произнесе и дума.

— Добре — реших аз. — Може да е само предположение. Били са саможиви. Вероятно Кери Харпър е направил всичко възможно да скрие Берил от света. Каквато и да е истината, положението не звучи съвсем нормално. Но може и да няма нищо общо с тяхната смърт.

— По дяволите — кратко каза Марино. — Нормално въобще не е подходящата дума. Саможиви или не, странно е никой да не е знаел, че тя живее там. Освен ако са я държали завързана с вериги за леглото. Проклети перверзни типове. Мразя перверзни типове. Мразя хора, които тормозят деца. — Той отново ме погледна. — Наистина мразя такива неща. Пак ми идва онази идея.

— Каква идея?

— Господин „Пулицър“ е очистил Берил. Тя е щяла да разкаже историята в книгата си, той се е паникьосал, отишъл да я види и си взел нож.

— Кой тогава уби него самия? — попитах.

— Може откачената му сестра да го е направила.

Който и да беше убиецът на Кери Харпър, е имал достатъчно сила, за да нанесе толкова силен удар, че писателят веднага да изгуби съзнание. А и прерязаното гърло не съвпадаше с жена убиец. Всъщност никога не съм имала случай жена да извърши подобно нещо.

След дълго мълчание Марино запита:

— Старата лейди Харпър не ти ли направи впечатление на изкукуригала?

— Ексцентрична. Но не изкукуригала.

— Луда?

— Не.

— Така както описваш нещата, начинът, по който е реагирала на смъртта на брат си, не ми се вижда съвсем подходящ.

— Тя имаше шок, Марино. Хората в шок не реагират нормално на нещата.

— Смяташ ли, че се е самоубила?

— Напълно възможно е — отговорих.

— Намери ли някакви лекарства там?

— Обикновени, които се взимат без рецепта от аптеката, нищо смъртоносно.

— Нямаше ли рани?

— Не видях нищо такова.

— Знаеш ли какво, по дяволите, я е убило? — запита той и ме погледна с мрачно лице.

— Не. В момента дори нямам идея.

— Предполагам, ти ще се върнеш в „Горичката Кътлър“ — казах аз, когато Марино паркира пред офиса ми.

— И се вълнуваш от това — изсумтя той. — Иди си вкъщи и се наспи като хората.

— Не забравяй пишещата машина на Кери Харпър.

Марино бръкна в джоба си за запалката.

— Модел, къде е произведена, използваните ленти — напомних му.

Той запали цигара.

— И хартията за писане в къщата. Предлагам ти самият да вземеш пепелта от камината. Тя е адски трудна за запазване.

— Не се обиждай, док, но започваш да звучиш като майка ми.

— Марино — казах рязко. — Говоря сериозно.

— Да, сериозно, имаш нужда от един сериозен сън — отговори той.

Марино беше разстроен като мен и сигурно и той се нуждаеше от сън.

Отделението беше заключено и празно, по циментовия под имаше мазни петна. Чувах шуменето на електрическите генератори в моргата, които въобще не забелязвах в работно време. Влязох в хладилната стая и въздухът ми се стори по-противен от обикновено.

Телата им лежаха на колички до лявата стена. Вероятно бях прекалено уморена. Дръпнах чаршафа от Стърлинг Харпър и коленете ми се разтрепериха. Изпуснах лекарската си чанта на пода. Спомних си красотата на лицето й и ужаса в очите й, когато задната врата на къщата се отвори и тя видя как преглеждам мъртвия й брат с почервенели от кръвта му ръкавици. Брат и сестра се намираха тук и за тях се бяха погрижили. Това беше всичко, което исках да разбера. Покрих я нежно, забулвайки лицето, което сега приличаше на маска. Наоколо се виждаха само голи крака, от които висяха етикети.