Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Да, да. Разбира се, ще дойда — отговорих и наистина го мислех.

— Нещо специално ли ядете на закуска? — попита тя, докато ставаше.

— Това, което вие закусвате, ще бъде чудесно за мен.

— Има много храна в хладилника — отбеляза тя с особен тон. — Вземете си виното и ще ви заведа до стаята ви.

Стърлинг Харпър ме поведе нагоре по великолепната стълба, украсена с дърворезба. На тавана нямаше лампи, само няколко аплика осветяваха пътя ни. Въздухът беше студен и влажен като в мазе.

— Аз съм от другата страна на коридора, през три врати. Повикайте ме, ако имате нужда от нещо — каза тя и ме вкара в малка спалня.

Мебелите бяха от махагон със сатенена тапицерия. По светлосините тапети на стените имаше няколко маслени картини, изобразяващи небрежно подредени цветя и една гледка от реката. Леглото с балдахин беше затрупано с юргани. Отворена врата водеше към облицована с плочки баня. Въздухът беше застоял и миришеше на прах, като че ли прозорците никога не се отваряха и вътре нямаше нищо, освен спомени. Бях сигурна, че от много години никой не е спал в тази стая.

— В горното чекмедже на скрина има фланелена нощница. Хавлиите и другите необходими принадлежности са в банята — каза госпожица Харпър. — Сега, ако всичко е наред…

— Да, благодаря ви — усмихнах се. — Лека нощ.

Внимателно затворих вратата. Единствената дреха в скрина беше нощницата, грижливо скътана в отдавна изгубил аромата си плик. Всички други чекмеджета бяха празни. В банята имаше четка за зъби в целофан, малка туба с паста, никога неизползван лавандулов сапун и както мис Харпър беше обещала — много хавлии. Мивката беше суха като тебешир и когато завъртях позлатените кранове, потече ръждива вода. Наложи се да почакам доста време, за да се изчисти и затопли достатъчно, за да се измия.

Забелязах, че нощницата беше светлосиня като незабравка. Покатерих се на леглото и придърпах до брадичката си миришещите на мухъл юргани, преди да загася лампата. Възглавницата беше на бучки. Усещах боцкането на перата, докато се опитвах да й придам някаква по-удобна форма. Напълно будна, с леден нос, седнах в стаята, за която бях сигурна, че някога е принадлежала на Берил, и допих виното си. Къщата беше потънала в такава тишина, та ми се струваше, че чувам как вали снегът зад прозореца.

Не знаех, че съм заспала, но изведнъж очите ми се отвориха. Сърцето ми биеше силно и се страхувах да помръдна. Не си спомнях кошмара. Отначало не разбрах къде се намирам и дали шумът, който бях чула, е истински. Кранът в банята течеше и капки вода бавно падаха в мивката. Дъските в стаята под мен отново проскърцаха тихо.

Мислите ми препуснаха в търсене на правдоподобно обяснение. Ниската температура караше дървото да скърца. Мишки. Някой, слизащ бавно по стълбите. Напрегнах се да чуя и задържах дъха си, докато обути в пантофи крака тихо преминаха край вратата ми. Госпожица Харпър, реших. Звучеше, като че ли слиза надолу. Върнах се в леглото и лежах там близо час. Най-после запалих лампата и станах. Беше три и половина и не се надявах, че ще успея да заспя. Наметнах палтото си върху нощницата, отворих вратата и тръгнах по тъмния коридор. Разпознах формата на извитите перила на върха на стълбите.

Леденият коридор беше слабо осветен от проникващата през малките прозорци лунна светлина. Снегът беше спрял. Виждаха се звезди, клони на дървета и храсти, покрити с бял скреж. Влязох в библиотеката, привлечена от мисълта за топлината от пращящия огън.

Мис Харпър седеше на канапето, увита с одеяло. Гледаше пламъците, бузите й бяха мокри от сълзите, които не си беше дала труда да избърше. Прочистих гърлото си и колебливо произнесох името й, за да не я стресна.

Тя не помръдна.

— Госпожице Харпър? — повторих по-високо. — Чух ви да слизате…

Седеше облегната на канапето, втренчила празен поглед в огъня. Очите й не мигваха. Главата й се отпусна на една страна, когато бързо седнах до нея и притиснах пръсти към врата й. Беше топла, но нямаше пулс. Дръпнах я долу на килима и й направих изкуствено дишане, като отчаяно се опитвах да върна въздуха в дробовете й и да накарам сърцето й да бие. Не знам колко време издържах. Най-после се предадох и станах. Устните ми бяха безчувствени, мускулите на гърба и ръцете ми трепереха. Цялото ми тяло трепереше.

Телефонът още не работеше. Не можех да се обадя на никого. Не можех нищо да направя. Стоях до прозореца на библиотеката и през сълзи наблюдавах невероятната белота, осветена от луната. По-нататък се чернееше реката. Другият бряг не се виждаше. Успях да повдигна тялото й на канапето и го завих с одеялото. Огънят загасваше и момичето от портрета потъваше в сенките. Смъртта на Стърлинг Харпър ме хвана неподготвена и ме зашемети. Седях на килима пред канапето и гледах как гасне огънят. И него не можех да опазя жив. Всъщност дори и не се опитах.