Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Възможно ли е? — поисках да знам.

— Берил никога не би го дала на Кери — емоционално отговори тя. — За нея нямаше да е разумно да му предаде работата си. Той беше категорично против това, което тя правеше.

Замълчахме за момент. После попитах:

— Госпожице Харпър, от какво толкова се страхуваше брат ви?

— От живота.

Почаках, като я наблюдавах внимателно. Тя отново гледаше към огъня.

— Колкото повече се страхуваше, толкова повече се отдалечаваше от него — произнесе тя със странен глас. — Отшелничеството се отразява по особен начин на мисленето. Преобръща го, завърта мислите и идеите и те започват да подскачат като луди. Смятам, че Берил беше единственият човек, когото брат ми някога е обичал. Ужасно държеше на нея. Изпитваше непреодолима нужда да я притежава, да бъде прикрепен към нея. Когато реши, че тя го е предала и вече няма власт над нея, лудостта му се засили. Започна да си въобразява, че тя ще напише какви ли не дивотии за него, за живота ни тук.

Стърлинг посегна отново към виното си. Забелязах, че ръката й трепери. Говореше за брат си, като че ли той е покойник от години. В гласа й се прокрадваха особени нотки. Изглежда, любовта към брат й бе придружена от гняв и болка.

— Ние с Кери вече нямахме никакви роднини, когато Берил се появи — продължи тя. — Родителите ни бяха починали. Нямахме никого, освен нас самите. Кери беше труден човек. Дявол, който пишеше като ангел. Някой трябваше да се грижи за него. Аз пожелах да му помогна, за да може той да остави следа от себе си.

— Подобни жертви често са последвани от съжаления — рискувах аз.

Мълчание. Светлината от огъня проблясваше по фините черти на лицето й.

— Как открихте Берил? — попитах.

— Тя ни откри. По онова време живееше във Фресно с баща си и мащехата си. Вече пишеше, имаше мания да стане писател. — Госпожица Харпър продължаваше да гледа втренчено огъня, докато говореше. — Един ден Кери получи чрез издателя си писмо от нея. Към него имаше приложено кратко разказче. Все още го помня. Тя изглеждаше обещаващо, имаше чудесно въображение и просто се нуждаеше от помощ и ръководство. Така започна кореспонденцията. Няколко месеца по-късно Кери я покани на гости и й изпрати билет. Малко по-късно той купи тази къща и започнахме да я реставрираме. Направи го заради нея. Едно прекрасно младо момиче донесе вълшебство в живота му.

— А вие? — попитах.

Отначало тя не отговори. Дърветата пращяха в огъня и хвърчаха червени искрици.

— Животът не протичаше съвсем без усложнения, след като тя се премести при нас, доктор Скарпета. Аз гледах това, което ставаше между тях.

— Между брат ви и Берил.

— Не исках да я ограничавам, както правеше той. В непрестанните си опити да ограничава Берил и да я запази само за себе си той я изгуби.

— Вие наистина сте обичали Берил силно — казах.

— Невъзможно е да се обясни — отговори тя с треперещ глас. — Доста трудно се справях.

Продължих да я притискам:

— Брат ви не е искал да поддържате контакт с нея.

— Особено през последните няколко месеца — заради книгата й. Кери я изобличи и се отказа от нея. Дори името й не се споменаваше вкъщи. Забрани ми да имам какъвто и да било контакт с нея.

— Но вие не го послушахте — казах.

— Да, но бях доста ограничена — затруднено отговори тя.

— Сигурно е било много болезнено за вас. Да бъдете отделена от толкова скъп за вас човек.

Мис Харпър погледна встрани.

— Кога разбрахте за смъртта на Берил?

Тя не отговори.

— Обади ли ви се някой?

— Чух по радиото на следващата сутрин — промърмори тя.

Мили боже, помислих си, какъв кошмар.

Стърлинг Харпър не каза нищо повече. Не можех да излекувам раните й и колкото и да исках да я успокоя, нямаше какво да кажа. Дълго време седяхме мълчаливо. Погледнах часовника си и видях, че е почти полунощ. Стреснато осъзнах, че къщата е прекалено тиха.

След топлината в библиотеката, коридорът ми се стори студен като катедрала. Отворих задната врата и изненадано си поех въздух. Под бялата снежна пелена пътят представляваше гладко бяло одеяло, по което се виждаха едва различимите следи от гуми, оставени от проклетите ченгета, тръгнали си без мен. Служебната ми кола отдавна беше откарана, а те бяха забравили, че аз все още се намирам в къщата. Дявол ги взел!

Върнах се в библиотеката. Госпожица Харпър поставяше нова цепеница в огъня.

— Изглежда, са си тръгнали без мен — казах и усетих, че гласът ми звучи нервно. — Налага ми се да използвам телефона.