Патриша Корнуел - Решаваща улика

Библиотеката на Харпър беше топла жизнерадостна стая, с червени персийски килими и антични мебели, изработени от фино дърво. Можех да твърдя почти със сигурност, че канапето е „Чипъндейл“, но никога преди не бях докоснала, а още по-малко сядала на оригинален „Чипъндейл“. Високият таван имаше орнаменти в стил рококо, стените бяха покрити с книги, повечето в кожени подвързии. Точно срещу мен имаше мраморна камина, наскоро напълнена с цепеници.

Наведох се, протегнах ръце към огъня и продължих да изучавам масления портрет над полицата. На него се виждаше красиво младо момиче в бяло, седнало на малка пейка. Косата й беше дълга и руса, ръцете леко придържаха сребърна четка за коса, поставена на скута й. Клепачите й бяха спуснати, влажните устни — леко разтворени, дълбокото деколте на роклята откриваше порцелановобяла, недоразвита гръд. Седях и се чудех защо този особен портрет беше изложен на такова видно място, когато сестрата на Кери Харпър влезе и затвори вратата така тихо, както я беше отворила.

— Може би това би ви стоплило — каза тя и ми подаде чаша вино.

После остави таблата на масичката за кафе и седна върху червената кадифена възглавница на бароковото кресло, като подви краката си на една страна, както са били възпитани да правят почтените млади дами навремето.

— Благодаря — казах аз и отново се извиних.

Акумулаторът на служебната ми кола умря и никакви кабели не можеха да го съживят. Полицаите повикаха влекач и обещаха да ме закарат до Ричмънд веднага щом завършат работата си по местопрестъплението. Нямах избор. Не можех да стърча на снега или цял час да седя в полицейската кола. Затова почуках на вратата на къщата.

Тя отпи от виното си и се втренчи в огъня с празен поглед. Също като скъпите предмети около нея тя беше красиво създание, една от най-елегантните жени, които някога съм виждала. Сребристобяла коса обрамчваше изтънченото лице. Скулите й бяха високи, чертите — фини, фигурата — слаба и грациозна. Облеклото й се състоеше от бежов пуловер с висока яка и пола от рипсено кадифе. Реших, че изразът „стара мома“ определено не й подхождаше.

Тя седеше мълчаливо. Снегът леко докосваше прозорците, а вятърът стенеше в клоните на дърветата. Не можех да си представя да живея сама в тази къща.

— Имате ли други роднини? — запитах.

— Нито един жив — отговори тя.

— Съжалявам, госпожице Харпър.

— Наистина. Трябва да спрете да го повтаряте, доктор Скарпета.

Стърлинг Харпър повдигна чашата си и големият смарагд на пръстена й проблесна на светлината на огъня. Погледът й се фокусира върху мен. Спомних си ужаса в тези очи, когато отвори вратата, докато преглеждах трупа на брат й. Сега беше учудващо спокойна.

— Смятах, че Кери е по-оправен — внезапно каза тя. — Предполагам, че това, което ме учудва най-много, е начинът, по който е станало. Не съм очаквала някой да прояви подобна дързост и да го чака пред къщата.

— Не чухте ли нищо? — попитах.

— Чух го да паркира колата. Нищо повече. Когато не влезе вкъщи, отворих вратата, за да разбера какво става. После веднага се обадих на 911.

— Той посещаваше ли и други места, освен „Кълпепър“?

— Не. Нито едно. Ходеше в „Кълпепър“ всяка вечер — каза тя, като избягваше погледа ми. — Предупреждавах го да не ходи там. Знаете колко опасно е в наши дни. Той винаги носеше доста пари в брой, а и редовно се заяждаше с хората. Никога не оставаше в кръчмата за дълго, най-много два часа. Казваше ми, че срещите с обикновените хора го вдъхновявали. Кери не успя да напише нищо след „Острият ъгъл“.

Бях чела романа още в колежа и си спомнях само впечатленията: готическа смесица от насилие, кръвосмешение и расизъм в Юга, видени през очите на млад писател, израснал във ферма във Вирджиния. Изпаднах в депресия, когато го прочетох.

— Брат ми беше от онези нещастни талантливи автори, които имат само една-единствена книга в главата си — добави мис Харпър.

— Имало е много други подобни писатели — казах.

— Когато беше млад, живееше като че ли по принуда — продължи тя с изнервящо монотонен глас. — После го обзе кротко отчаяние. Писането му се превърна в поредица от фалшиви стартове, като черновите завършваха живота си в огъня. Той сядаше до камината и намръщено гледаше как трудът му изгаря. После беснееше из къщата като разярен бик, докато получи ново вдъхновение. Това продължи повече години, отколкото ми е приятно да си спомня.

— Доста сурово се отнасяте към брат си — отбелязах кротко.