Патриша Корнуел - Решаваща улика

Движех се наоколо и правех снимки, после клекнах и извадих дългия химически термометър. Пъхнах го внимателно под пуловера му и го нагласих в свивката на лявата му ръка. Температурата на тялото беше тридесет градуса, а на въздуха — един под нулата. Трупът изстиваше бързо, приблизително с три градуса на час заради студа, а и Харпър не беше солидно облечен или много тежък. Малките мускули вече започваха да се вкочаняват. Пресметнах, че е мъртъв от около два часа.

После започнах да търся улики, които не биха понесли пътуването до моргата. Влакна, косми или други частици, залепнали за кръвта, можеха да почакат. Бавно оглеждах трупа и района около него, когато лъчът освети нещо до врата му. Наведох се без да пипам, и видях малко зелено топче, приличащо на пластилин. В него имаше няколко сачми. Запечатвах го внимателно в найлонов плик, когато задната врата на къщата се отвори и се оказах срещу ужасените очи на една жена. Тя стоеше във фоайето до полицай, който държеше прихванати с кламер листа.

Чух приближаващи се стъпки и видях Марино и Пътийт. Те минаха под кордона. Полицаят с листата се присъедини към тях. Задната врата тихо се затвори.

— Има ли някой, който да остане при нея? — попитах.

— Да — отговори полицаят. — Ще дойде една приятелка на госпожица Харпър. Тя твърди, че ще се оправи. Ще оставим няколко коли наблизо, за да се уверим, че оня тип няма да се върне, за да повтори.

— Какво търсим? — ме попита Пътийт.

Той пъхна ръце в джобовете си и сви рамене срещу студа. Снежинки с големината на монета се спускаха от небето.

— Повече от едно оръжие — отговорих. — Раните по главата и лицето са нанесени с тъп инструмент — посочих с окървавения пръст на ръкавицата си. — Явно раната на врата е от остър предмет. Колкото до сачмите — зрънцата не са деформирани и изглежда, че нито едно от тях не е влязло в тялото му.

Марино погледна учудено разпръснатите наоколо сачми.

— И моето впечатление беше такова — кимна Пътийт. — Изглежда, не е имало изстрел, но не съм съвсем сигурен. Е, значи не търсим пушка. Нож и може би нещо като крик?

— Възможно, но не е задължително — отговорих. — Това, което мога да твърдя с положителност поне засега, е: вратът е прерязан с нещо остро, а главата му — смазана с тъп, продълговат предмет.

— Биха могли да са сто неща, док — отбеляза Пътийт намръщено.

— Да, може — съгласих се.

Макар и да имах подозрения по отношение на сачмите, засега се въздържах от размишления. Бях се поучила от предишни случаи. Общите забележки често се интерпретират съвсем буквално и на едно местопрестъпление ченгетата подминаха кървава кука за плетене, защото им бях казала, че оръжието напомня на шиш за лед.

— Може вече да вдигнат трупа — казах и свалих ръкавиците си.

Увиха Харпър в чист бял чаршаф и дръпнаха ципа на торбата с трупа. Стоях до Марино и гледах как линейката бавно се обръща в тъмнината по опустелия път. Нямаше светлини и сирени — никой не бързаше, когато транспортираха мъртвите. Снегът заваля по-силно и постепенно покриваше земята.

— Тръгваш ли? — попита ме Марино.

— Какво смяташ да правиш? Пак ли ще ме следваш?

Той погледна към стария ролс-ройс в края на пътя. Снежинките се топяха веднага щом паднеха на чакъла, покрит с кръвта на Харпър.

— Не те следях — каза Марино сериозно. — Получих съобщение по радиото точно когато се прибирах в Ричмънд.

— Прибирал си се в Ричмънд? — прекъснах го аз. — Откъде?

— Оттук — отговори той и бръкна в джоба си за ключовете от колата. — Разбрах, че Харпър редовно е посещавал таверна „Кълпепър“. Реших да го изненадам. Прекарахме заедно около половин час, преди да ми тегли една. После си тръгна. Аз потеглих към къщи и се намирах на петнайсет километра от Ричмънд, когато диспечерът ме откри, за да ми съобщи какво е станало. Подкарах бързо обратно, видях колата ти и реших да остана зад теб, за да се уверя, че няма да се загубиш.

— Искаш да кажеш, че си говорил с Харпър тази вечер? — изненадано запитах.

— О, да — отговори Марино. — После той ме напусна и около пет минути по-късно са го пречукали.

Неспокоен и раздразнен, той се отправи към колата си.

— Трябва да се видя с Пътийт и да разбера каквото мога. Утре сутрин ще намина да проверя пощата, ако нямаш нищо против.

Наблюдавах го как върви и отръсква снега от косата си. Беше отпътувал, когато завъртях ключа на плимута. Чистачките бутнаха надолу тънък пласт сняг, после застинаха по средата на стъклото. Двигателят на служебната ми кола изхъхри за последен път и се превърна във втория труп за вечерта.