Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Как?

— Ти току-що ми каза. Не го отрече, нали? Е, за какво си говорихте със Спаракино?

— Той ми каза, че е говорил с теб. Може би е по-добре ти първо да ми разкажеш за разговора ви.

— Нищо особено.

Марино взе цигарата си от пепелника и продължи:

— Обади ми се онзи ден вечерта вкъщи. Не ме питай как, по дяволите, е открил името и номера ми. Той иска документацията на Берил, но аз нямам намерение да му я предам. Може би щях да съм по-склонен да му помогна, но тоя тип е истински задник. Започна да ми дава заповеди и да се държи като цар. Съобщи ми, че бил изпълнител на завещанието й, и започна да заплашва.

— И ти извърши почтена постъпка, като го препрати към моя офис — казах аз.

Марино ме погледна с недоумение.

— Не. Дори не съм те споменавал.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, сигурен съм. Разговорът ни продължи около три минути. Това беше. Името ти въобще не беше споменато.

— А ръкописът, отбелязан от теб в полицейския доклад? Спаракино пита ли те за него?

— Да, пита — отговори Марино. — Не му дадох никакви подробности. Казах му, че всичките й документи са веществени доказателства. После му съобщих обичайното — нямам право да обсъждам нейния случай.

— И не си му казал, че намереният ръкопис е изпратен в моя офис? — попитах.

— Не, по дяволите. — Той ме погледна учудено. — Защо да му казвам подобно нещо? То не е истина. Накарах Вандър да го провери за отпечатъци и стоях там, докато той си свърши работата. После го изнесох от сградата със себе си. В момента се намира в стаята за веществени доказателства заедно с всичките й други боклуци. — Той направи кратка пауза. — Защо? Какво ти каза Спаракино?

Станах, за да напълня чашите с кафе. После се върнах и разказах на Марино цялата история. Когато свърших, той се взря в мен невярващо. В очите му имаше и още нещо, което ужасно ме изнерви. Стори ми се, че това е първият път, когато виждам Марино уплашен.

— Какво смяташ да правиш, ако той се обади? — попита лейтенантът.

— Кой, Марк ли?

— Не. Седемте джуджета — саркастично каза той.

— Ще го накарам да ми обясни. Ще го попитам как точно работи за „Орндорф и Бъргър“ и как може да живее в Чикаго, без да е регистриран никъде. — Безсилието ме влудяваше. — Не знам, но ще опитам да разбера какво, по дяволите, става.

Марино погледна встрани, мускулите на челюстта му играеха.

— Чудиш се дали Марк е намесен… свързан със Спаракино, с незаконни дейности и престъпления — казах аз, като едва успях да облека в думи зловещото подозрение.

Той ядосано запали нова цигара.

— Какво друго бих могъл да мисля? Не си виждала бившия си Ромео повече от петнайсет години, не си говорила с него, не си чула дума за това къде се намира. Като че ли е пропаднал вдън земя. После изведнъж се появява на прага ти. Откъде можеш да знаеш с какво точно се е занимавал през всички тези години? Няма начин. Знаеш само това, което той казва.

И двамата се стреснахме, когато телефонът звънна. Инстинктивно погледнах часовника си, докато отивах към кухнята. Нямаше още десет. Сърцето ми се сви от страх, когато вдигнах слушалката.

— Кей?

— Марк? — Преглътнах трудно. — Къде си?

— Вкъщи. Прибрах се в Чикаго, тъкмо влизам…

— Опитах се да се свържа с теб в Ню Йорк и Чикаго, в офиса… — заекнах аз. — Обадих се от летището.

Последва напрегната пауза.

— Слушай, нямам много време. Просто исках да ти се обадя, за да ти кажа, че съжалявам за начина, по който се развиха нещата, и за да се уверя, че си добре. Ще ти се обадя пак.

— Къде си? — попитах отново. — Марк? Марк?

Отговори ми сигналът на телефона.

На следващия ден, неделя, проспах звъненето на будилника, проспах църковната служба и обеда. Почувствах се ленива и неотпочинала, когато най-после станах от леглото. Не помнех съня си, но знаех, че е бил неприятен.

Телефонът ми звънна малко след седем вечерта. Режех чушки и лук за омлет, който не ми беше писано да изям. След минута шофирах бързо по тъмната източна магистрала Е64. На таблото ми беше закачен лист хартия с набързо надраскани указания как да стигна до „Горичката Кътлър“. Мозъкът ми беше като компютърна програма, засегната от вирус, мислите ми се въртяха в кръг и обработваха една и съща информация. Кери Харпър бе убит. Преди час се прибирал вкъщи от една кръчма в Уилямсбърг и го нападнали, когато излязъл от колата. Станало адски бързо. Престъплението било много жестоко. Гърлото му било прерязано също като на Берил Мадисън.