Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Може.

— Помниш ли нещо друго? Тя не каза ли още нещо?

— Държеше се почти дружелюбно — отговори младежът. — Добре го помня. Сигурно защото й помагах, следях колата й да бъде добре почистена, а това не влиза в задълженията ми. Можех да й кажа, че трябва да закара колата си в другия отдел и да плати трийсет долара за сапунисването. Но исках да й помогна. Мотаех се наоколо, докато момчетата работеха, и забелязах вратата до шофьора. Беше съсипана. По странен начин. Изглежда, някой беше извадил ключа си и нарисувал сърце с някакви букви в него, точно под дръжката на вратата. Когато я запитах как е станало, тя отиде да погледне щетите. Стоеше там и гледаше втренчено. Побеля като платно, кълна се. Явно не го беше забелязала, преди да й кажа. Опитах се да я успокоя, казах й, че не се учудвам на яда й. Хондата беше чисто нова, без нито една драскотина, кола за двайсет хиляди долара. А се появява някакъв кретен и върши такава дивотия. Вероятно някое хлапе, което не е имало какво друго да прави.

— Какво каза тя, Ал? Даде ли някакво обяснение за повредата?

— Не, сър. Не каза много. Като че ли се уплаши. Оглеждаше се наоколо притеснено. После ме попита къде е най-близкият телефон и аз отговорих, че се намира вътре в офиса. Докато се върне, колата беше готова и тя си тръгна.

Марино спря касетата и я извади от видеото. Спомних си за кафето, отидох в кухнята и приготвих двете чаши.

— Това май отговаря на един от въпросите ни — казах, когато се върнах.

— О, да.

Марино протегна ръка към захарта и сметаната.

— Аз си го представям така: Берил вероятно е използвала телефона, за да се обади в банката си или на летището, за да си направи резервация. Намирането на сърцето, издълбано във вратата, е било последната капка. Тя се е шашнала. От автомивката хуква направо към банката. Проверих къде е имала сметка. На дванайсети юли в един без петнайсет на обед е изтеглила десет хиляди долара в брой. В сметката не е останало нищо. Била солиден клиент. Не са й създали проблеми.

— Взела ли е пътнически чекове?

— Не, ако можеш да повярваш подобно нещо. Страхът да не бъде намерена е бил много по-силен от страха от възможен обир. В Кий Уест е плащала всичко в брой. Няма начин някой да разбере името й, ако не използва кредитни карти или пътнически чекове.

— Сигурно е била ужасена — казах кротко. — Не мога да си представя да нося толкова пари в брой у себе си. Трябва да съм луда или паникьосана до отчаяние.

Марино запали цигара. Аз направих същото. Разклатих кибритената клечка и попитах:

— Смяташ ли, че е възможно сърцето да е нарисувано, докато са миели колата?

— Зададох същия въпрос на Хънт, за да видя как ще реагира — отговори лейтенантът. — Той се закле, че не би могло да бъде извършено в автомивката. Каза, че все някой е щял да види кой го прави. Не съм толкова сигурен обаче. По тия проклети места оставяш петдесет цента в жабката и когато си получиш возилото обратно — липсват. Хората крадат като луди — дребни стотинки, чадъри, чекови книжки — каквото ти дойде наум. А когато попиташ, никой нищо не е видял. Дори Хънт може да го е направил.

— Той е малко особен — съгласих се аз. — Намирам за доста странно това, че толкова силно е усещал Берил. Тя е била един от хилядите хора, които преминават през автомивката всеки ден. Колко често е ходила там? Един път месечно, а може и по-малко.

Марино кимна.

— Привличала го е като неонова реклама. Може да е било съвсем невинно, но пък и обратното е възможно.

Спомних си какво каза Марк за Берил — била много запомняща се.

Марино и аз пиехме кафето си мълчаливо, отново в мислите ми се настаняваше мрак. Марк. Сигурно имаше някаква грешка или поне логично обяснение на това, че не беше регистриран в „Орндорф и Бъргър“. Вероятно бяха изпуснали името му в списъка или указателят на фирмата е бил наскоро компютризиран и са сгрешили при кодирането, затова името му не се е появило, когато секретарката го е вкарала в компютъра си. Може би и двете секретарки са нови и още не познават всички адвокати. Но защо изобщо го нямаше регистриран в Чикаго?

— Изглеждаш затормозена от нещо — най-после каза Марино. — Още откак дойдох тук.

— Просто съм уморена — отговорих.

— Глупости.

Марино отпи от кафето си. Почти се задавих с моето, когато той каза:

— Роуз ми съобщи, че си била извън града. Ползотворен ли беше разговорът ти със Спаракино в Ню Йорк?

— Кога ти каза Роуз за това?

— Няма значение. Не се ядосвай на секретарката си. Тя просто ми обясни, че ти се е наложило да заминеш. Не ми каза къде, с кого или защо. Останалото го разбрах сам.