Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Откъде е знаел коя е Берил? — прекъснах го аз. — Вестниците и телевизията нямаха нейни снимки. Името ли е познал?

— Твърди, че не е. Нямал идея, че става дума за русата дама, която идвала в автомивката, докато не му показах снимката й. После се направи на ужасно шокиран, едва ли не сломен. Закачаше се за всяка моя дума, искаше да говорим за нея. Държеше се прекалено напрегнато за някой, който уж не я е познавал.

Марино остави смачканата си салфетка на масата.

— Най-добре ще е да го видиш лично.

Сложих кафето, събрах мръсните чинии, после отидохме във всекидневната и пуснахме касетата. Сцената беше позната. Бях я виждала хиляди пъти. Стаята за разпити в полицейския участък беше малка, облицована с ламперия кабина. На постлания с мокет под имаше само една гола маса. Близо до вратата имаше ключ за лампата и само познавач или посветен би забелязал, че горният винт липсва. От другата страна на черната дупчица имаше видеозала, оборудвана със специална широкообхватна камера.

На пръв поглед Ал Хънт не изглеждаше страшен. Беше светъл, с оредяваща руса коса и нездрав тен. Можеше да е дори привлекателен, ако я нямаше отпуснатата брадичка, която сливаше лицето с врата му. Носеше кафяво кожено яке и джинси. Тънките му пръсти нервно си играеха с кутия „Севънъп“, докато наблюдаваше Марино, седнал точно срещу него.

— Каква точно беше историята с Берил Мадисън? — запита Марино. — Какво те накара да я забележиш? Всеки ден в автомивката идват стотици коли. Помниш ли всичките си клиенти?

— Помня повече, отколкото си мислите — отговори Хънт. — Особено редовните клиенти. Може и да не помня имената им, но лицата — със сигурност, защото хората стоят навън, докато работниците мият колите им. Много от тях надзирават работата. Държат под око колите си, внимават нещо да не бъде пропуснато. Някои пък хващат парцала и помагат, особено ако бързат или ако са от хората, които не могат да стоят спокойно и винаги трябва да са заети с нещо.

— От кой тип беше Берил? Надзираваше ли работата?

— Не, сър. Отвън има няколко пейки. Тя имаше навика да сяда там. Понякога четеше книга или вестник. Не обръщаше внимание на чистачите. Не беше от хората, които можеш да наречеш дружелюбни. Вероятно това е причината да я забележа.

— Какво имаш предвид? — запита Марино.

— Искам да кажа — тя излъчваше такива сигнали. Получих някои от тях.

— Сигнали?

— Хората излъчват различни видове сигнали — обясни Хънт. — Аз съм настроен към тях, приемам ги. Мога да разбера доста неща за човека по сигналите, които изпраща.

— И аз ли изпращам сигнали, Ал?

— Да, сър. Всички го правят.

— Какви сигнали излъчвам аз?

Хънт отговори със сериозно лице:

— Бледочервени.

— А? — Марино изглеждаше озадачен.

— Приемам сигналите в цветове. Може да ви се струва странно, но не е необичайно. Има доста хора като мен, които възприемат сигналите в цветове. Точно за тях говоря. Сигналите, идващи от вас, са бледочервени. Топли, но едновременно с това и ядосани. Като предупредителен сигнал. Привлича те, но подсказва и за някаква опасност.

Марино спря касетата и ми отправи фалшива усмивка.

— Откачен ли е тоя тип, или какъв? — запита той.

— Струва ми се, че всъщност е доста проницателен — отговорих. — Ти наистина си топъл, ядосан и опасен.

— Мамка му, док. Тоя тип е смахнат. Ако се заслушаш в дивотиите му, ще решиш, че цялото шибано население е някаква ходеща дъга.

— Това, което казва, е обосновано от психологическа гледна точка. Емоциите се асоциират с различни цветове. На тази основа се подбират цветовите гами за обществени места, хотелски стаи, болници. Синьото например се свързва с депресия. Няма да намериш нито една психиатрична болница, боядисана в синьо. Червеното е гневно, насилствено, страстно. Черното е зловещо, заплашително и т.н. Доколкото си спомням, ти ми каза, че Хънт има научна степен по психология.

Марино ме погледна отегчено и пусна касетата.

— Предполагам това е свързано с ролята ви. Вие сте детектив — каза Хънт. — В момента се нуждаете от сътрудничеството ми, но не ми се доверявате и можете да станете опасен за мен, ако имах какво да крия. Това е предупредителната част от бледочервеното, която усещам. Топлата част е вашият открит характер. Искате хората да се чувстват близки с вас. Държите се грубо, но искате да ви харесват…

— Добре — прекъсна го Марино. — Какво ще кажеш за Берил Мадисън? Получи ли и от нея цветни сигнали?

— О, да. Затова веднага ми направи впечатление. Беше различна, много различна.