Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Сантименталните спомени не могат да бъдат оценявани — отбеляза Спаракино. — Можете да й връчите чек за десеторна цена, и тя ще си остане нещастна.

Определено звучеше като шега. Госпожа Смадърс, която все още беше подозирана от полицията в убийството на съпруга си, се омъжи за богат вдовец, преди тревата на гроба на покойника да е започнала да никне.

— Както посочват историите в новините — продължаваше Спаракино, — офисът ви не е успял да покаже разписката, която би доказала, че наистина сте изпратили личните вещи на господин Смадърс в погребалния дом. Знам подробностите. Смята се, че разписката е била изгубена от вашия администратор, който оттогава работи другаде. Стигнало се е до вашата дума срещу тази на погребалното бюро и макар въпросът никога да не е бил изяснен, сега вече никой не помни за случая или поне не му пука.

— Каква е идеята ти? — запита Марк отново със същия равнодушен тон.

Спаракино го погледна, после върна вниманието си върху мен.

— Обвиненията по случая Смадърс за съжаление не са единствените от този род. Миналият юли при вас е пристигнало тялото на един старец на име Хенри Джаксън, умрял от естествена смърт. В джоба му е имало петдесет долара. Парите отново са изчезнали, а вие сте били принудени да издадете чек на сина на починалия. Той се оплакал в новините по местната телевизия. Касетата с видеозаписа е у мен. Ако искате, можете да я видите.

— Джаксън пристигна с петдесет и два долара в джоба си — отговорих аз и почувствах, че губя самоконтрол. — Беше почти разложен, а парите толкова изгнили, че и най-отчаяният крадец не би ги взел. Не знам какво точно се е случило с тях, но вероятно са били унищожени заедно с изгнилите и червясали дрехи на стареца.

— Господи — измърмори Марк.

— Офисът ви има проблем, доктор Скарпета — усмихна се Спаракино.

— Всеки офис си има своите проблеми — рязко отговорих и се изправих. — Ако искате да получите вещите на Берил Мадисън, разправяйте се с полицията.

— Съжалявам — каза Марк в асансьора. — Нямах идея, че копелето ще те шамароса с тази свинщина. Можеше да ми кажеш, Кей…

— Какво да ти кажа? — втренчих се в него с недоумение. — Какво да ти кажа?

— За липсващите неща, за неприятната реклама. Спаракино процъфтява точно от такива неща. Не знаех за случаите и вкарах и двама ни в клопка. По дяволите!

— Не ти разказах — започнах с повишаващ се тон, — защото това няма нищо общо със случая на Берил. Споменатите от Спаракино истории бяха буря в чаша вода, от сорта домакински безредици, които неизбежно се получават, когато работиш с трупове, а погребалните домове и ченгетата влизат и излизат от моргата по цял ден, за да приберат личните вещи…

— Моля те, не ми се ядосвай.

— Не ти се ядосвам.

— Виж сега, предупредих те за Спаракино. Опитвам се да те предпазя от него.

— Май не съм сигурна какво точно се опитваш да направиш, Марк.

Продължихме разгорещения разговор, докато чакахме такси. На улицата цареше пълен ад. Свиреха клаксони, ръмжаха мотори, а нервите ми бяха обтегнати до скъсване. Най-после се появи едно такси. Марк отвори задната врата и постави сака ми на пода. Разбрах какво става чак след като седнах в колата, а той подаде на шофьора няколко банкноти. Марк нямаше да тръгне с мен. Изпращаше ме обратно на летището сама и без да съм обядвала. Не успях да сваля прозореца, за да говоря с него, защото таксито светкавично се включи в движението.

Пътувах мълчаливо до „Ла Гуардия“. Имах на разположение три часа преди полета ми. Бях ядосана, наранена и объркана. Не можех да понеса подобна раздяла. Намерих свободно място в един бар, поръчах си питие и запалих цигара. Наблюдавах как синия дим се извива и изчезва в мъгливия въздух. Минута по-късно пусках монети в телефона.

— „Орндорф и Бъргър“ — съобщи деловият женски глас.

Припомних си черната стая и казах:

— Марк Джеймс, моля.

След кратка пауза жената отговори:

— Съжалявам, сгрешили сте номера.

— Той работи в офиса ви в Чикаго. В момента е в града. Всъщност аз се видях с него в офиса днес следобед.

— Можете ли да изчакате?

В продължение на две минути слушах „Бейкър стрийт“ на Джери Рафърти.

— Съжалявам — уведоми ме секретарката, когато се върна. — Тук няма никой с това име, мадам.

— Аз се срещнах с него във фоайето ви преди по-малко от два часа — възкликнах нетърпеливо.

— Проверих, мадам. Съжалявам, но вероятно сте ни объркали с някоя друга фирма.

Тръшнах слушалката, като тихичко проклинах. Обадих се на информация и взех номера на „Орндорф и Бъргър“ в Чикаго. Щях да оставя съобщение за Марк да ми се обади веднага щом може.