Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Убеден ли си, че не е знаел за моето идване? — попитах.

— Не виждам откъде би могъл да научи — отговори Марк.

Усетих колко напрегнати са ръцете му, когато ме побутна да тръгна по Петдесет и пета улица. „Карнеги Хол“ беше празен, няколко човека се разхождаха по тротоара. Наближаваше един часът. Мислите ми плуваха в алкохолни облаци, нервите ми бяха опънати.

Спаракино ставаше все по-оживен и раболепен след всяко питие, докато най-после започна да заваля думите си.

— Не изпуска нищо. Струва ти се, че се е натаралянкал и на сутринта няма да помни нищо, но не е така. По дяволите, той е нащрек дори когато спи дълбоко.

— Не ми помагаш да се почувствам по-добре — казах.

Отправихме се право към асансьора. Качихме се до горе в неловко мълчание, гледайки как светлинката премигва от етаж на етаж. Стъпките ни бяха безшумни по дебелия мокет. Надявах се, че са качили сака ми и се успокоих, когато го видях на леглото в стаята ми.

— Наблизо ли си? — попитах.

— Две врати по-надолу. — Той хвърли един поглед наоколо. — Няма ли да ме поканиш на едно питие?

— Не нося нищо…

— Има добре зареден бар. Честна дума.

Имахме нужда от пиене колкото от дупка в главата.

— Какво възнамерява да прави Спаракино? — попитах.

„Барът“ беше малък хладилник, пълен с бира, вино и мънички бутилчици концентрат.

— Той ни видя заедно — добавих. — Какво ще стане?

— Зависи какво ще му кажа — отговори Марк.

Подадох му пластмасова чаша с уиски.

— Позволи ми да перифразирам въпроса си. Какво възнамеряваш да му кажеш, Марк?

— Лъжа.

Седнах на края на леглото. Той придърпа наблизо стола си и започна бавно да върти златистото питие в чашата си. Коленете ни почти се докосваха.

— Ще му кажа, че съм опитвал да разбера каквото мога от теб — каза той. — Опитвал съм се да му помогна.

— И си ме използвал — казах аз. Мислите ми се завъртяха бързо като смущения по скалата на радио. — И си успял да го направиш. Заради миналото ни.

— Да.

— Лъжа ли е това? — настоях.

Марк се засмя. Бях забравила колко обичах звука от смеха му.

— Не виждам нищо смешно — протестирах. В стаята беше горещо. Чувствах, че се зачервявам от уискито. — Ако това е лъжа, Марк, каква е истината?

— Кей — каза той усмихнато с прикован в мен поглед. — Вече ти казах истината.

Той замълча за секунда. После се протегна и докосна бузата ми. Уплаших се от силното си желание да бъда целуната. Марк се облегна назад.

— Защо не останеш поне до утре следобед? Може би ще е по-добре да поговорим със Спаракино сутринта, и двамата.

— Не — казах. — Той иска да направя точно това.

— Както кажеш.

Часове по-късно, след като Марк си тръгна, лежах втренчена в тъмнината, потисната от хладната празнота на другата част на леглото. В отминалите дни Марк никога не оставаше да спи при мен. Сутрин обикалях из апартамента и събирах различни дрехи, мръсни чаши, чинии и бутилки от вино, миех пепелниците. Тогава и двамата пушехме. Седяхме до два-три сутринта, говорехме, смеехме се, докосвахме се, пиехме и пушехме. Също така и спорехме. Мразех тези спорове, които често се превръщаха в зловещи разправии, око за око и зъб за зъб. Параграф от закона еди-кой си срещу философско еди-какво си. Вечно очаквах да ми каже, че е влюбен в мен. Никога не го направи. Сутрин имах същото чувство на празнота, както когато бях малка и помагах на майка ми да почисти след коледните празници и да изхвърли хартиите от подаръците и елхата.

Не знаех какво искам. Вероятно никога не съм знаела. Емоционалната дистанция правеше безсмислени часовете, прекарани заедно, но аз като че ли не исках да го разбера. Нищо не се беше променило. Ако Марк се беше протегнал към мен, щях да забравя да се държа разумно. Желанието няма разум, а нуждата от близост не можеше да изчезне. През всички тези години не можах да изхвърля спомените за него от паметта си — устните му върху моите, ръцете му, напрегнатото ни желание. Сега тези представи ме тормозеха.

Забравих да поръчам събуждане по телефона и не си дадох труда да навия будилника до леглото. Нагласих психическия си часовник за шест и се събудих точно на минутата. Станах и се почувствах толкова зле, колкото изглеждах. Горещият душ и грижливият грим не можаха да скрият тъмните кръгове под очите ми и бледността. Светлината в банята беше брутално честна. Обадих се на авиокомпанията и в седем чуках на вратата на Марк.

— Здрасти — каза той. Изглеждаше отвратително свеж и бодър. — Промени ли си решението?