Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Не схващам — продължи той. — Дори ако е изпратила ръкописа на някого, първо би трябвало да си направи копие, а то щеше да бъде намерено в дома й.

— Не виждам защо любимият й кръстник Спаракино да няма копие. Не мога да повярвам, че не е виждал книгата. Всъщност не мога да повярвам, че той не притежава някоя от черновите, може би дори последната.

— Той отрича, а аз съм склонен да му вярвам по основателна причина. От това, което знам за Берил, тя е била доста тайнствена по отношение на творчеството си и не е позволявала никому, дори на Спаракино, да види работата й, преди да е завършена. Тя го е уведомявала за прогреса си чрез писма и телефонни разговори. Според думите му той се е чул с нея преди месец. Казала му, че преглежда книгата и ще е готова за публикуване около началото на годината.

— Преди месец? — попитах загрижено. — Писала ли му е?

— Обадила се.

— От къде?

— По дяволите, не знам. Предполагам от Ричмънд.

— Той ли ти каза това?

Марк се замисли за момент.

— Не, той не спомена откъде се е обадила. Защо?

— Била е вън от града известно време — отговорих аз спокойно, като че ли това нямаше никакво значение. — Просто се чудя дали Спаракино е знаел къде е била.

— Ченгетата не знаят ли?

— Има много неща, неизвестни на ченгетата.

— Това не е отговор.

— По-добър отговор е, че ние въобще не би трябвало да обсъждаме нейния случай, Марк. Вече казах прекалено много, а не съм сигурна какъв точно е интересът ти.

— И не си сигурна, че мотивите ми са почтени — каза той. — Не си убедена, че аз не се опитвам да те нахраня и напия само защото искам информация.

— Да, така е, честно казано — отговорих аз, когато очите ни се срещнаха.

— Тревожа се, Кей.

Това вече го бях разбрала от напрегнатото му лице, което все още имаше власт над мен. Трудно можех да откъсна погледа си от него.

— Спаракино се е заел с нещо. Не искам ти да попаднеш в мелницата му.

Марк доля остатъка от виното в чашите ни.

— Какво би могъл да направи той, Марк? Да ми се обади и да поиска ръкопис, който аз не притежавам? Е, и?

— Струва ми се, той знае, че ръкописът не е у теб. Проблемът е, че това няма значение. Той го иска и накрая ще го получи, освен ако не е загубен, разбира се. Спаракино е изпълнител на завещанието й.

— Чудничко — казах.

— Просто чувствам, че е готов да направи нещо. — Марк изглеждаше, като че ли говори на себе си.

— Още някое от рекламните му шарлатанства? — предположих прекалено весело.

Марк отпи от виното си.

— Не си представям какво би могъл да направи — продължих. — Особено по отношение на мен.

— Аз мога — сериозно каза Марк.

— Тогава, моля те, обясни ми.

Направи го.

— Заглавие: „Главният съдебен лекар отказва да предаде спорен ръкопис“.

Изсмях се.

— Това е смешно!

Марк не се усмихна.

— Помисли за това. Спорна автобиография, написана от саможива жена, която бива брутално убита. После ръкописът изчезва и съдебният лекар е обвинен в кражба. Проклетото нещо е изчезнало от моргата. Господи. Когато книгата се появи на пазара, автоматично ще се превърне в бестселър и Холивуд ще се бори за филмови права.

— Не се притеснявам — казах неубедително. — Звучи пресилено. Не мога да си го представя.

— Спаракино е факир, когато трябва да направи от нищо нещо, Кей — предупреди ме той. — Просто не искам да свършиш като Леон Джоунс. — Той се огледа за келнера и погледът му премина към входната врата.

Марк бързо сведе очи към чинията си и промърмори:

— Ох, мамка му!

Призовах на помощ цялото си самообладание, за да не се обърна назад. Не вдигнах поглед и с нищо не показах, че съм наясно какво става, докато едрият мъж стигне до масата ни.

— Е, здрасти, Марк. Мислех си, че мога да те намеря тук.

Изглеждаше кротък човек, доста над петдесет, с месесто лице и малки, сини, ледени очи. Беше зачервен и дишаше тежко, като че ли усилието да носи огромната си тежест измъчваше всяка част от тялото му.

— Импулсивно реших да се разходя насам и да ти предложа едно питие, старче.

Той разкопча кашмиреното си палто и се обърна към мен с протегната ръка и усмивка.

— Мисля, че не се познаваме. Робърт Спаракино.

— Кей Скарпета — произнесох аз с учудващо хладнокръвие.

Успяхме някак си да се справим с питиетата си в компанията на Спаракино. Продължи цял час. Беше ужасно. Той се държеше с мен като с абсолютно непозната. Но знаеше коя съм, а аз бях сигурна, че срещата не е била случайна. Как може да има случайни срещи в град с размерите на Ню Йорк?