Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Много препоръчват пълнените ребра — каза той, докато разглеждахме менюто. — Ще хапна от тях и една салата от спанак. Нищо прекалено засукано. Говори се, че пържолите им били най-добрите в града.

— Никога ли не си идвал тук преди? — попитах.

— Не, но Спаракино е идвал — отговори той.

— Той ли ти препоръча това място? А и хотела, предполагам? — Усетих, че се държа като параноик.

— Естествено — каза той равнодушно.

Беше прехвърлил интереса си към виното.

— Такава е практиката. Клиентите идват в града и отсядат в „Омни“, защото така е по-удобно за фирмата.

— Клиентите ви тук ли се хранят?

— Спаракино е идвал тук преди, след като е ходил на театър. Така е научил мястото — отговори Марк.

— Какво още знае Спаракино? Каза ли му, че имаш среща с мен?

Погледът му се спря върху мен и той спокойно произнесе:

— Не.

— Възможно ли е това, при положение че фирмата ти ме настанява, а Спаракино препоръчва хотела и ресторанта?

— Той препоръча хотела на мен, Кей. Трябва да се настаня все някъде. Трябва да ям. Спаракино ме покани да вечеряме заедно. Отказах му. Обясних, че ми се налага да прегледам някои от документите си и по-късно ще хапна някъде набързо. Попитах го какво би ми препоръчал, и толкова.

Почваха да ме хващат дяволите и не бях сигурна дали съм притеснена или нервна. Най-вероятно и двете. „Орндорф и Бъргър“ не плащаха това пътуване. Марк го плащаше. Фирмата му не знаеше нищо по въпроса.

Келнерът се приближи до нас и Марк поръча. Бързо губех апетита си.

— Пристигнах снощи — започна Марк. — Спаракино ми се обади в Чикаго вчера сутринта и каза, че се налагало да ме види веднага. Ставаше дума за Берил Мадисън, както сигурно си отгатнала. — Той ме погледна с неудобство.

— И? — подтикнах го аз с нараснал интерес.

Марк си пое дълбоко дъх и каза:

— Спаракино знае за връзката ни, за теб и мен. Миналото ни…

Втренченият ми поглед го спря.

— Кей…

— Копеле мръсно! — Блъснах стола назад и хвърлих салфетката си на масата.

— Кей!

Марк ме хвана за ръката и ме бутна обратно на мястото ми. Отдръпнах се от него вбесено и седнах сковано на стола. Преди доста години в един ресторант в Джорджтаун бях скъсала тежката златна гривна, подарък от Марк, и я бях хвърлила в салатата му от миди. Беше детинска постъпка. Един от малкото моменти в живота ми, когато напълно бях изгубила самообладание и направих сцена.

— Разбери — тихо каза той. — Не те обвинявам за това, което мислиш. Но не е така. Не се възползвам от миналото ни. Просто ме изслушай, моля те. Става дума за неща, които не са ти известни. Кълна се, че мисля изцяло за интересите ти. Не би трябвало да говоря с теб. Ако Спаракино или Бъргър разберат, ще ме приковат към най-близкото дърво.

Не казах нищо. Бях прекалено разстроена, за да мога да мисля. Марк се наклони към мен.

— Замисли се върху това — Бъргър е по следите на Спаракино, а в момента Спаракино е по твоите следи.

— По моите? — изсумтях невъздържано. — Никога не съм се виждала с него. Защо ще рови около мен?

— Заради Берил, както вече ти казах — повтори той. — Истината е, че той е бил неин адвокат от самото начало на кариерата й. Той се присъедини към нашата фирма чак когато отворихме офис тук — в Ню Йорк. Преди това е работил самостоятелно. Имахме нужда от адвокат, специализирал в развлекателния бизнес. Спаракино е в Ню Йорк от трийсет и няколко години. Има необходимите връзки. Доведе при нас клиентите си, донесе ни доста бизнес. Спомняш си, че ти споменах за първата си среща с Берил на обеда в „Алгонкуин“, нали?

Кимнах. Ядът ми преминаваше.

— Беше нагласено, Кей. Не се оказах там случайно. Бъргър ме изпрати.

— Защо?

Марк се огледа из ресторанта и отговори:

— Защото Бъргър се тревожи. Фирмата току-що започна работа в Ню Йорк, а ти знаеш колко трудно е да пробиеш в този град, да си създадеш солидна клиентела и добра репутация. Последното, от което се нуждаем, е задник като Спаракино да съсипе името на фирмата.

Марк замълча, когато келнерът се появи със салатите и церемониално отвори бутилка „Каберне совиньон“. Марк отпи задължителната първа глътка и чашите бяха напълнени.

— Когато назначи Спаракино, Бъргър знаеше, че той е алчен и безскрупулен тип. Е, да речем — такъв е стилът му. Някои адвокати са консервативни, други обичат да вдигат доста шум. Но проблемът възникна преди няколко месеца, когато Бъргър и някои от нас видяха докъде е в състояние да стигне Спаракино. Помниш ли Кристи Ригс?