Патриша Корнуел - Решаваща улика

Исках да видя Марк. Осъзнавах, че не е професионална необходимост, а слабост, която вярвах, че съм успяла да преодолея. Бях развълнувана и отвратена от себе си. Не му се доверявах, но отчаяно исках да мога да го направя. Това не е Марк, когото познаваше преди, а дори и да беше — спомни си какво ти причини. Но каквото и да нашепваше разумът ми, чувствата ми не искаха да го послушат. Прелистих двайсет страници от роман, написан от Берил Мадисън под псевдонима Ейдър Уайлдс, но нямах и най-беглата идея, какво съм прочела. Историческите романи не са от любимите ми, а този със сигурност не би спечелил никаква награда. Берил пишеше добре, прозата й преливаше в песен, но историята куцаше. Беше от кашите, забърквани по рецепта. Зачудих се дали щеше да успее в литературата, която е искала да пише, ако беше оживяла.

Гласът на пилота внезапно съобщи, че кацаме след десет минути. Градът под нас представляваше изключителна гледка, с малки светлинки, движещи се по пътищата, и червени лампи по върховете на небостъргачите.

Минути по-късно прибрах сака си от лентата за багаж и преминах от транзитната зала в бъркотията на „Ла Гуардия“. Стреснато се обърнах, когато почувствах нечия ръка на лакътя си. Марк стоеше зад мен и се усмихваше.

— Слава богу — облекчено казах.

— Какво? Да не си помислила, че съм крадец на чанти? — сухо попита той.

— Ако беше такъв, нямаше все още да си прав — отговорих.

— Не се и съмнявам.

Тръгнахме към изхода.

— Това единствената ти чанта ли е?

— Да.

— Добре.

Пред летището се качихме на такси, карано от брадат сикх с кафяв тюрбан, чието име беше Мунджар, както гласеше картата му за самоличност, прикрепена към огледалото. Той и Марк започнаха да си крещят, докато най-после Мунджар, изглежда, разбра посоката ни.

— Надавам се, че не си вечеряла — каза Марк.

— Не съм хапнала нищо, освен солени бадеми…

Облегнах се на рамото му, докато колата криволичеше от една в друга лента.

— Недалеч от хотела има чудесен ресторант — каза Марк високо. — Реших да вечеряме там, защото нямам идея как да се придвижа из проклетия град.

Да стигнем до хотела ще е достатъчно, помислих аз, когато Мунджар се впусна в безкраен монолог с обяснения как е пристигнал в страната, за да се ожени, и сватбата била планирана за декември, макар и все още да не е намерил подходящата жена. После ни уведоми, че кара такси само от три седмици, а се е учил да шофира в Пенджаб, където на седемгодишна възраст карал трактор.

Движението беше хаотично, жълти таксита профучаваха в тъмнината. Стигнахме до центъра и минахме покрай голяма тълпа хора във вечерни тоалети, които търпеливо чакаха пред „Карнеги Хол“. Ярките светлини и хората в смокинги и кожи раздвижиха заспали спомени. Марк и аз обичахме да ходим на театър, опера и концерти.

Таксито спря пред „Омни парк“, впечатляваща кула близо до района с театрите на ъгъла на Седмо авеню и Петдесет и пета улица. Марк грабна сака ми и аз го последвах в елегантното фоайе, където той ме регистрира и изпрати багажа ми в стаята. Минути по-късно се разхождахме под студеното нощно небе. Почувствах доволство, че бях взела палтото си. Беше достатъчно мразовито, за да завали сняг. След три преки стигнахме до „Галагър“ — кошмарът на всяка крава и сърдечна артерия, и мечтата на всеки любител на меса. Витрината представляваше гигантски стъклен хладилник, в който се виждаха всички видове месо, които човек би могъл да си представи. Отвътре ресторантът беше храм на знаменитостите — снимки с автографи покриваха стените.

Врявата беше оглушителна, а барманът забърка питиетата ни прекалено силни. Запалих цигара и се огледах. Масите бяха поставени близо една до друга, което е типично за нюйоркските ресторанти. От лявата ни страна двама бизнесмени говореха без да спират, масата вдясно беше все още празна. Зад нея имаше друга, заета от красив младеж, който се трудеше върху „Ню Йорк таймс“ и бутилка бира. Погледнах към Марк и се опитах да прочета мислите му. Очите му бяха напрегнати и си играеше с чашата.

— Защо всъщност съм тук, Марк? — попитах.

— Може просто да съм искал да вечерям с теб — каза той.

— Сериозно.

— Сериозен съм. Не се ли забавляваш?

— Как мога да се забавлявам, когато очаквам всеки момент бомбата да избухне?

Той разкопча сакото си.

— Първо ще поръчаме, после ще говорим.

Вечно постъпваше така. Възбуждаше любопитството ми, после ме караше да чакам. Вероятно адвокатът в него се обаждаше. Влудяваше ме. Все още го правеше.