Патриша Корнуел - Решаваща улика

Отдръпнах се от микроскопа.

— Какъвто и да е случаят, това влакно е толкова характерно, че сигурно е оригинално. Все някой би трябвало да го познае, макар ние да нямаме материал за сравнение.

— Пожелавам ти късмет.

— Знам. Производствена тайна — казах. — Текстилната индустрия е толкова дискретна по отношение на патентите си, колкото някои хора за работата си.

Джони протегна ръце и започна да масажира врата си.

— Винаги ми се е виждало чудно, че ФБР успяха да си осигурят такова сътрудничество в случая на Уейн Уилямс — каза тя, позовавайки се на зловещата касапница в Атланта, продължила повече от две години, по време на която бяха убити над трийсет черни деца от един и същ сериен убиец. Влакната, открити по дванадесет от жертвите, заведоха агентите до дома и колите, използвани от Уилямс.

— Вероятно ще трябва да помолим Ханоуъл да разгледа тези влакна, особено оранжевото — казах аз.

Рой Ханоуъл беше специален агент на ФБР в лабораторията за микроскопски анализ в Куантико. Той проучи влакната в случая Уилямс и оттогава всички полицейски служби в света го затрупваха с материали за проучване — от кашмир до паяжини.

— Късмет — повтори Джони весело.

— Ще му се обадиш ли? — попитах.

— Съмнявам се, че ще иска да проучва нещо, което вече е прегледано — каза тя и добави: — Знаеш какви са федералните агенти.

— И двете ще му се обадим — реших аз.

Върнах се в кабинета си и открих половин дузина телефонни съобщения. Едно от тях веднага прикова вниманието ми. На него беше отбелязан номер в Ню Йорк и бележка: „Марк. Моля, обади се“. Според мен имаше само една причина за отиването на Марк в Ню Йорк. Сигурно имаше среща със Спаракино — адвокатът на Берил. Защо „Орндорф и Бъргър“ толкова силно се интересуваха от убийството на Берил? Очевидно номерът беше на директния телефон на Марк, защото той вдигна слушалката при първото иззвъняване.

— Кога за последен път беше в Ню Йорк? — запита той.

— Моля?

— Точно след четири часа има полет от Ричмънд за Ню Йорк. Директен. Можеш ли да го вземеш?

— За какво става дума? — попитах и усетих, че пулсът ми се ускорява.

— Не смятам, че е разумно да обсъждаме подробностите по телефона, Кей — отговори той.

— А аз не смятам, че е разумно да идвам в Ню Йорк, Марк — отговорих.

— Моля те. Важно е. Знаеш, че нямаше да те моля, ако не беше важно.

— Невъзможно…

— Прекарах сутринта със Спаракино — прекъсна ме той, докато дълго потисканите ми емоции се бореха с решението ми. — Има едно-две нови неща, свързани с Берил Мадисън и твоя кабинет.

— Моят кабинет? — Вече не можех да остана равнодушна. — Какво, свързано с моя кабинет, бихте могли да обсъждате?

— Моля те — повтори той. — Моля те, ела.

Поколебах се.

— Ще те посрещна на „Ла Гуардия“.

Настойчивостта на Марк преряза опитите ми за съпротива.

— Ще намерим някое спокойно местенце, където да поговорим. Вече направих резервацията. Ти само трябва да си вземеш билета на летището. Запазил съм ти и стая. Погрижил съм се за всичко.

Господи, помислих си, докато затварях телефона и отивах към стаята на Роуз.

— Трябва да замина за Ню Йорк следобед — обясних й аз с тон, който изключваше всички въпроси. — Свързано е със случая на Берил Мадисън. Ще отсъствам от офиса поне и през утрешния ден — Избягнах погледа й, защото макар секретарката ми да не знаеше нищо за Марк, страхувах се, че мотивите ми бяха ясни като табло с обяви.

— Има ли номер, на който да бъдеш открита? — запита Роуз.

— Не.

Тя отвори календара и започна да преглежда срещите, които трябваше да отмени. После ме уведоми:

— Обадиха се от „Таймс“, искат да пишат някаква статия за теб.

— Забрави! — отговорих раздразнено. — Те просто искат да ме разпитат за случая на Берил Мадисън. Това е тяхна тактика. Винаги когато има особено жесток случай, който аз отказвам да обсъждам, изведнъж всеки журналист в града иска да узнае къде съм ходила на училище, дали имам куче, какво мисля за смъртното наказание, кой е любимият ми цвят, филм, храна и начин за убийство.

— Ще откажа — измърмори тя и посегна към телефона.

Напуснах офиса точно навреме, за да мога да се прибера до вкъщи, да хвърля няколко неща в сака и да изпреваря натовареното движение. Билетът ми ме чакаше на летището точно както Марк беше обещал. Беше запазил първа класа и се настаних сама на цяла редица седалки. По време на полета пиех „Чивас“ с лед и се опитвах да чета, докато мислите ми прелитаха като облаци в тъмното небе зад кръглия прозорец.