Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Цяла седмица беше доста хладно, а по новините видях, че в Ричмънд отива към нулата. Това си е направо зима. Заваля ли сняг вече?

— Не, мамо, още не е. Как е кракът ти?

— Добре, както можеше да се очаква. Плета голям шал за теб, мислех, че ще можеш да си завиваш краката с него, докато работиш в кабинета си. Луси пита за теб.

Не бях говорила с племенницата си от две седмици.

— В момента работи по някакъв училищен проект — продължи майка ми. — Говорещ робот. Снощи го донесе вкъщи и подплаши горкия Синбад, който се скри под леглото.

Синбад беше зла, греховна и проклета улична котка на сиви и черни петна, която упорито беше проследила майка ми до вкъщи една сутрин, докато тя пазарувала из Маями Бийч. Винаги, когато отивах там на гости, гостоприемството на Синбад свършваше с настаняването му на хладилника, където стоеше неподвижно като лешояд и ме наблюдаваше с неприязнен поглед.

— Никога няма да се сетиш с кого се видях онзи ден — започнах прекалено весело.

Нуждата да го кажа някому беше непреодолима. Майка ми познаваше миналото ми или поне част от него.

— Помниш ли Марк Джеймс?

Тишина.

— Той ходил до Вашингтон и се отби да ме види.

— Разбира се, помня го.

— Мина, за да обсъдим един случай. Адвокат е. В Чикаго. — Започнах бързо отстъпление. — Беше по работа тук. — Колкото повече говорех, толкова повече неодобрителното й мълчание се спускаше над мен.

— Хм. Спомням си, че той почти те уби, Кати.

Почувствах се отново десетгодишна, както винаги когато ме наричаше Кати.

Криминалната лаборатория се намираше в сградата на съдебния лекар и този факт ми осигуряваше удобството да не се налага да чакам писмени доклади. Учените, които работеха там, също като мен знаеха доста неща, преди да започнат да пишат отчетите си. Бях предала уликите по случая на Берил Мадисън точно преди една седмица. Вероятно щяха да минат още няколко седмици, преди докладът да се озове на бюрото ми, но Джони Хам сигурно вече си беше съставила мнение и имаше лични впечатления. Свърших сутрешната си работа и тъй като се намирах в подходящо за размишления настроение, се качих до четвъртия етаж с чаша кафе в ръка.

Кабинетът на Джони приличаше на малко килерче, сбутано между аналитичните лаборатории в края на коридора. Когато влязох вътре, тя седеше до черния тезгях и гледаше в окуляра на стереоскопичния микроскоп. До лакътя й лежеше тетрадка, изпълнена с грижливо написани бележки.

— В неподходящо време ли идвам? — запитах.

— Не по-лошо от което и да е друго — отговори тя, като се огледа разсеяно.

Дръпнах един стол.

Джони беше дребничка млада жена, с къса черна коса и големи тъмни очи. Учеше вечерно за докторска степен по физика и имаше две малки деца, винаги изглеждаше уморена и малко изтормозена. Но повечето от работещите в лабораториите имаха същия вид, а често чувах това и за себе си.

— Проверявам за Берил Мадисън — казах. — Какво откри?

— Повечето, отколкото очакваше, поне така мисля. — Тя прелисти страниците на тетрадката. — Следите в нейния случай са кошмарни.

Не се изненадах. Бях разглеждала много улики и доказателства. Тялото на Берил беше толкова кърваво, че подобно на мухоловка беше насъбрало стотици дребни частици. Особено трудни бяха влакънцата, защото трябваше да бъдат почистени, преди Джони да ги сложи под микроскопа. Това налагаше поставянето на всяко отделно влакънце в контейнер със сапунен разтвор, който на свой ред беше поставян в ултразвукова вана. След внимателното измиване на кръвта и мръсотията, разтворът се прецеждаше през стерилен филтър и всяко влакънце се поставяше на предметното стъкло.

Джони преглеждаше бележките си.

— Ако не познавах положението, щях да заподозра, че Берил Мадисън е била убита на друго място, а не в дома си.

— Не е възможно — отговорих. — Била е убита на втория етаж, и то немного преди полицията да се появи там.

— Разбирам. Ще започнем с влакната, характерни за нейната къща. От кървавите петна по коленете и дланите й са били взети три. Те са вълнени. Две са тъмночервени, едно е златно.

— Подхождат ли на ориенталското килимче за молитви в горния коридор? — запитах аз, като си припомних снимките от местопрестъплението.

— Да — отговори тя. — Идеално съвпадат с мострите, донесени от полицията. Ако Берил Мадисън е била облегната на ръце и колене, това обяснява влакната и тяхното разположение. Това е лесната част.

Джони се протегна към куп твърди картонени папки и започна да ги прелиства, докато намери това, което търсеше. Тя отвори капаците и прегледа редицата предметни стъкла, без да спира да говори: