Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Да, на годишната ни среща с някой писател. Главното събитие на годината. Обикновено ни гостува някой известен автор. Беше мой ред да се погрижа за събранието и свързаните с него ангажименти, да намеря писателя. От самото начало знаех, че искам Берил, но веднага се появиха спънки. Нямах идея как да я открия. Телефонът й не беше отбелязан в указателя, не знаех къде живее, дори представа нямах, че се намира тук, в Ричмънд. Най-накрая помолих Джо да ми помогне. — Тя се поколеба и се засмя с неудобство. — Струва ми се, че исках да видя дали ще мога да се справя сама с всичко. Джо беше доста зает. Е, той се обади на господин Харпър една вечер и още на следващата сутрин телефонът ми звънна. Никога няма да забравя учудването си. Почти изгубих способност да говоря, когато тя се представи.

Телефонът й. Не ми беше идвало наум, че телефонът на Берил не е бил регистриран в указателя. В докладите на Рийд тази подробност не се споменаваше. Дали Марино го знаеше?

— Тя прие поканата за голямо мое задоволство, после зададе обичайните въпроси: колко голяма група очакваме, колко дълго ще трябва да говори. Обясних й, че ще бъдем около триста човека. Държеше се много чаровно и приятно, но не беше особено приказлива. А, и нещо странно — не донесе никакви книги. Писателите винаги носят книгите си. Раздават автографи, продават ги. Берил каза, че нямала навик да постъпва така, а отказа и наградата. Никога преди не се беше случвало подобно нещо. Помислих си, че тя е доста скромна и сладка.

— Групата ви само от жени ли се състоеше? — попитах.

Госпожа Мактиг се опита да си спомни.

— Струва ми се, че някои бяха довели съпрузите си, но повечето бяхме жени. Почти винаги е така.

Очаквах го. Бях сигурна, че убиецът на Берил не се е намирал между почитателите й в онзи ноемврийски ден.

— Знаете ли дали редовно е приемала покани като вашата?

— О, не — бързо отговори госпожа Мактиг. — Поне не тук. Щях да чуя, ако имаше нещо такова. Тя ми направи впечатление на много затворена млада жена, на човек, който пише за удоволствие и не му пука за вниманието на околните. Това обяснява и използването на псевдоними. Писатели, които крият самоличността си, както правеше тя, рядко се появяват пред публика. Сигурна съм, че ако не съществуваше приятелството между Джо и господин Харпър, и за мен тя нямаше да направи изключение.

— Изглежда, била е готова да направи почти всичко за господин Харпър — изкоментирах.

— Да, предполагам, че така е било.

— Вие срещали ли сте се с него?

— Да.

— Какво впечатление ви направи?

— Струва ми се, че беше срамежлив — каза тя. — Понякога си мисля, че не беше щастлив човек и може да се е смятал за по-мрачен от другите. Беше доста впечатляваща личност. — Старата жена отново се загледа встрани и светлината напусна погледа й. — Моят съпруг определено му беше много предан.

— Кога за последен път видяхте господин Харпър?

— Джо почина миналата пролет.

— Не сте ли виждали Харпър, откак почина съпруга ви?

Тя поклати глава и потъна в някакви лични мисли, за които нищо не знаех. Зачудих се какво ли е свързвало Кери Харпър и Джо Мактиг. Бизнес сделки? Влияние върху Мактиг, което е разочаровало жена му и е намалило обичта й към него? Или просто Харпър е бил прекалено голям егоист и грубиян.

— Той има сестра, нали? Кери Харпър живее със сестра си, доколкото знам — казах.

Госпожа Мактиг ме изненада, като стисна устни и ме погледна с насълзени очи. Оставих чашата на масата и взех чантата си. Тя ме изпрати до вратата. Не исках да я измъчвам, но внимателно настоях:

— Писала ли е някога Берил на вас или съпруга ви?

Тя поклати глава.

— Познавате ли някои от другите й приятели? Вашият съпруг не е ли споменавал нечии имена?

Отново поклащане на главата.

— Знаете ли към кого би могла да се обърне с „М“, някой с този инициал?

Госпожа Мактиг гледаше тъжно към празния коридор, ръката й стоеше на дръжката на вратата. Когато ме погледна, очите й бяха влажни и неясни.

— В два от романите й има „П“ и „А“. Съюзнически шпиони, доколкото си спомням. Господи, май забравих да изключа фурната. — Тя премигна бързо, като че ли светлината я заслепяваше. — Ще ми дойдете пак на гости, нали?

— Ще бъде чудесно — отговорих.

Докоснах нежно ръката й, благодарих й за вниманието и си тръгнах.

Веднага щом се прибрах вкъщи, позвъних на майка ми и за първи път изслушах с облекчение обичайните й лекции и напомняния с властния глас, който издаваше силната й обич към мен.