Патриша Корнуел - Решаваща улика

Изкачих циментовите стъпала, бутнах стъклената врата и влязох в обществената библиотека, където хората се движеха безшумно, а дървените маси бяха засипани с книги. Безмълвната атмосфера ме изпълни със същото преклонение, което изпитвах като дете. Открих една редица машини за микрофилми и започнах да си записвам заглавията на книгите, написани от Берил Мадисън под различните й псевдоними. Последната й работа, исторически роман за времето на гражданската война, публикуван под името Едит Монтегю, беше излязъл преди година и половина. Вероятно не си заслужаваше четенето. Помислих си, че Марк е прав. През последните десет години Берил беше публикувала шест романа. Никога не бях чувала нищо поне за един от тях.

После започнах да преглеждам периодичните издания. Нищо. Берил е писала книги. Очевидно не беше публикувала нищо в списанията, там нямаше дори интервюта с нея. Вестниците изглеждаха по-обещаващо. Намерих няколко рецензии за книгите й в „Ричмънд таймс“, писани през последните няколко години. Оказа се, че не ми вършат работа, защото в тях беше използван псевдонимът й. Убиецът на Берил е знаел истинското й име.

По екрана бързо преминаваха ситните, замъглени букви. „Мейбърли“, „Мейкън“ и най-после „Мадисън“. Видях малка статия за Берил, публикувана в „Таймс“ миналия ноември:

Романистката Берил Стратън Мадисън ще изнесе лекция пред «Дъщерите на американската революция» 4 4 Женска обществена патриотична организация. — Б.пр. в сряда, в хотел «Джеферсън», на ъгъла на «Мейн» и «Адамс». Госпожица Мадисън, протеже на наградения с «Пулицър» Кери Харпър, е известна с историческите си романи от времето на Американската революция и Гражданската война. Тя ще говори на тема «Легендата като отражение на действителността».“

Надрасках в тефтера си необходимата информация, после се помотах, за да намеря книгите на Берил, и взех няколко за вкъщи. Върнах се в кабинета и се заех с писмена работа, но вниманието ми непрестанно се отклоняваше към телефона. Не е твоя работа! Добре познавах границите, които разделяха отговорността ми от тази на полицията.

Асансьорът в края на коридора се отвори и чистачите заговориха високо, докато отиваха към гардеробната си, намираща се няколко врати по-нататък. Винаги пристигаха около шест и половина. Госпожа Дж. Р. Мактиг, която във вестника беше обявена за отговорник на тържеството, така или иначе нямаше да отговори. Телефонният номер, преписан от статията, сигурно беше този на офиса на „Дъщерите на американската революция“, а те най-вероятно приключваха работа към пет часа.

Телефонът бе вдигнат на второто позвъняване. След кратка пауза запитах:

— Вие ли сте госпожа Дж. Р. Мактиг?

— Да, аз съм.

Закъснях. Лъжите вече нямаше да свършат работа.

— Госпожо Мактиг, обажда се доктор Скарпета…

— Доктор кой?

— Скарпета — повторих аз. — Аз съм съдебният лекар, разследващ смъртта на Берил Мадисън…

— О, господи! Четох за това. Боже, боже. Тя беше чудесна млада жена. Когато чух, просто не можах да повярвам.

— Научих, че тя е говорила на ноемврийската среща на „Дъщерите на американската революция“ — казах аз.

— Ние много се зарадвахме, когато тя се съгласи да присъства. Нали знаете, не се занимаваше често с подобни неща.

Госпожа Мактиг звучеше като доста стара жена и за момент ми се стори, че ходът ми е бил погрешен. После тя ме изненада:

— Знаете ли, Берил го направи като услуга. Това е единствената причина. Покойният ми съпруг беше приятел на Кери Харпър, писателя. Сигурна съм, че сте чували за него. Всъщност Джо уреди работата. Той знаеше, че това означава много за мен. Винаги съм харесвала книгите на Берил.

— Къде живеете, госпожо Мактиг?

— В „Градините“.

„Кралските градини“ бяха старчески дом, недалеч от центъра. Те представляваха още една от мрачните страни в професионалния ми живот. През последните няколко години имах доста случаи от „Градините“, а и от почти всеки друг старчески дом в града.

— Иска ми се да се отбия при вас за една-две минути, когато си отивам вкъщи — казах. — Възможно ли е?

— Разбира се. Чудесно би било. Вие сте доктор…

Бавно повторих името си.

— Живея в апартамент номер 378. Взимате асансьора от фоайето до третия етаж.

Научих доста за госпожа Мактиг от адреса й. „Кралските градини“ се грижеха за хора, които не разчитаха да оцелеят с помощта на социалните служби. Депозитът за апартаментите беше значителен, а месечният наем — по-висок от ипотеките на повечето хора. Но и „Градините“, като всеки дом от този тип, беше просто една позлатена клетка. Нямаше значение колко е луксозна — никой всъщност не желаеше да живее там.