Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Това, което ме притеснява — започна Уесли, — е несъответствието в поведението на убиеца. Получените заплахи говорят за психическо разстройство. Човек, който е следил и заплашвал Берил от месеци, който очевидно я е познавал отдалеч. Без съмнение основното му удоволствие е идвало от фантазиите, предшестващата фаза. Той я е проточил доста. Вероятно най-накрая я е нападнал, защото се е ядосал, че е напуснала града. Може да се е страхувал, че тя окончателно ще се премести, и в момента, когато се е върнала, я е убил.

— Или му е писнало от нея — намеси се Марино.

Уесли продължи да разглежда снимките.

— Виждам силна ярост и точно тук се появява нелогичността. Изглежда, че яростта му е насочена лично към нея. Особено като се има предвид обезобразяването на лицето. — Той посочи една от снимките с показалеца си. — Лицето представлява личността. В типичните убийства, извършени от сексуален садист, лицето на жертвата не е докосвано. Тя не е личност, а символ. За убиеца тя няма лице, защото не я познава. Ако си пада по обезобразяване, предпочитаните райони са гърдите и гениталиите… — Уесли поспря, очите му издаваха обърканост. — В убийството на Берил има персонален елемент. Раните по лицето и прекалено жестокото убийство подхождат за човек, когото е познавала може би добре. Някой, който е имал фиксидея за нея. Но пък това въобще не съвпада с наблюдението от разстояние и преследването. Тези действия са типични за непознат убиец.

Марино отново си играеше с револвера на Уесли, получен като награда. Той мързеливо завъртя барабана и каза:

— Искате ли да чуете моето мнение? Смятам, че смахнатият има божествен комплекс. Нали разбирате — докато играете по правилата му, няма да ви пречука. Берил е нарушила правилата, като е напуснала града и е поставила табела „Продава се“ в двора си. Веселбата е свършила. Нарушаваш правилата и биваш наказан за това.

— Как ще го профилираш? — запитах Уесли.

— Бял, между двайсет и пет и трийсет и пет. Умен, от съсипано семейство, лишен от бащинска фигура. Може да е бил насилван като дете, физически, психически или и двете. Самотен. Това, разбира се, не означава, че живее сам. Може да е женен, защото е опитен в поддържането на лице за обществото. Води двойствен живот. Светът вижда един човек, но той има и друга, тъмна страна. Маниакално импулсивен и воайор.

— Жестоко! — изсумтя Марино сардонически. — Звучи като повечето идиоти, с които работя.

Уесли сви рамене.

— Може и да не съм прав, Пийт. Още не съм се ориентирал. Може да е някакъв загубеняк, който живее с майка си, да е бил в лудницата или в затвора. По дяволите, може да работи в някоя охранителна фирма в града и въобще да няма криминално или психическо досие. Очевидно е звънял на Берил вечер. Единственото обаждане през деня, за което знаем, е било в събота. Тя е работила вкъщи, намирала се е там повечето време. Той е звънял, когато е било удобно за него, а не когато е било по-вероятно да я открие вкъщи. Склонен съм да мисля, че той работи от девет до пет и почива през уикенда.

— Освен ако й се е обаждал от службата си — каза Марино.

— Има и такава възможност — съгласи се Уесли.

— Какво ще кажеш за възрастта му? — запитах. — Не мислиш ли, че е възможно да е по-стар, отколкото предположи преди малко?

— Би било необичайно — каза Уесли. — Но всичко е възможно.

Отпих от кафето си, което вече беше студено, и започнах да им обяснявам какво ми разказа Марк за проблемите на Берил с договора и за загадъчното й приятелство с Кери Харпър. Когато свърших, Уесли и Марино се втренчиха в мен с любопитство. От една страна — тази импровизирана среднощна визита на чикагския адвокат звучеше странно. От друга — бях им хвърлила въдицата. Марино и Уесли, а до снощи и самата аз, въобще не бяха помисляли, че е възможно да съществува мотив за убийството на Берил. Най-често срещаният мотив при сексуалните убийства е липсата на такъв. Убийците го правят, защото му се наслаждават, а и възможността е налице.

— Един мой приятел е ченге в Уилямсбърг — каза Марино. — Той твърди, че Харпър е пълен хахо, съвсем смахнат. Кара си вехтия ролс-ройс и никога не говори с никого. Живее в огромна къща близо до реката, никога няма гости. А е и стар, док.

— Не е толкова стар — възпротивих се аз. — Към петдесет и пет е. Наистина затворен в себе си. Мисля, че живее със сестра си.

— Не е твърде вероятно — каза Уесли и изведнъж доби напрегнат вид. — Вижте докъде можете да стигнете с това. Ако не друго, Харпър би могъл да ни даде някаква идея за този „М“, на когото Берил е писала. Очевидно той е бил добър познат, приятел или любовник. Все някой трябва да знае кой е той. Ако го открием, значи сме стигнали донякъде.