Патриша Корнуел - Решаваща улика

Бентън Уесли може да имаше прусашки вид като всички тях, но с течение на времето беше спечелил уважението ми. Външността на федерален агент криеше човешко същество, което си заслужаваше да познаваш. Той беше бърз и енергичен дори когато седеше и изглеждаше елегантен в типичните тъмносини панталони и колосана бяла риза. Вратовръзката му беше модно тясна и идеално завързана, черният му кобур — лишен от десетмилиметровия пистолет, който той почти никога не носеше. Не бях виждала Уесли от доста време, но не открих никаква промяна. Изглеждаше в добра форма и мъжествено хубав, с преждевременно посивяла коса, която винаги ме учудваше.

— Извинявай, че се наложи да почакаш, Кей — каза той усмихнато.

Ръкостискането му беше твърдо, но без да се прави на прекалено мъжествен. Хватката на някои ченгета и адвокати, които познавам, е, като че ли притискат затегнат спусък и може всеки момент да счупи пръстите ти.

— Марино е тук — допълни Уесли. — Трябваше да уточня някои неща с него, преди ти да дойдеш.

Той задържа вратата и аз го последвах по празния коридор. Вкара ме в малкия си кабинет и отиде за кафе.

— Компютърът най-после даде информация снощи — каза Марино.

Той седеше удобно в креслото си и разглеждаше един револвер 357, който изглеждаше чисто нов.

— Компютър? Какъв компютър?

Пак ли бях забравила цигарите си? Не. Отново на дъното на чантата ми.

— В управлението. Вечно се разваля. Както и да е, най-после получих копия от докладите за престъпления. Интересни са. Поне аз мисля така.

— За Берил? — попитах.

— Уцели. — Той остави револвера на бюрото на Уесли и добави: — Хубаво пушкало. Щастливото копеле го спечелило като награда на конференцията на полицейските шефове в Тампа миналата седмица. А аз не мога да спечеля дори два кинта от тотото.

Вниманието ми се разсея. Бюрото на Уесли беше затрупано с телефонни съобщения, доклади, видеокасети и дебели кафяви пликове, съдържащи подробности и снимки, както предположих, от различни престъпления, към които полицаите са насочили вниманието му. Зад стъклената врата на шкафа до стената имаше различни оръжия — меч, месингови боксове, пушка, африканско копие — трофеи от лов и подаръци от благодарни протежета. Овехтяла снимка показваше Уилям Уебстър 3 3 Бивш директор на ФБР. — Б.пр. , ръкуващ се с Уесли, пред военен хеликоптер в Куантико. Никъде нямаше и следа от съпругата на Уесли и трите му деца. Агентите на ФБР, както и повечето полицаи, ревниво пазят личния си живот в сянка, особено ако са се приближили достатъчно близо до злото, за да видят ужаса му. Уесли правеше профили на престъпници. Знаеше какво е да разглеждаш снимки от зловещи касапници, а после да посещаваш затворите и да гледаш престъпниците право в очите.

Уесли се върна с две пластмасови чаши кафе, една за Марино и другата за мен. Той винаги помнеше, че пия черно кафе и имам нужда от пепелник наоколо.

Марино вдигна тънкия куп листа с копията от полицейските доклади от скута си и започна да ги преглежда.

— Като начало — каза той — има само три. Три доклада, от които имаме копия. Първият е от единайсети март, понеделник, девет и половина сутринта. Берил Мадисън набрала 911 предишната нощ и поискала в къщата й да отиде полицай, за да запише нейното оплакване. На обаждането не било обърнато особено внимание, защото улицата се намирала в спокоен квартал. Униформеният полицай отишъл там на следващата сутрин. Джим Рийд, работи в полицията от пет години.

Марино ме погледна. Поклатих глава отрицателно. Не познавах Рийд. Марино започна да чете доклада.

— Рийд съобщил, че оплакващата се, Берил Мадисън, била твърде раздразнена и казала, че я заплашвали по телефона в осем и половина предишната вечер — неделя. По време на обаждането глас, който тя идентифицирала като мъжки, и вероятно на бял мъж, казал следното: „Сигурен съм, че ти липсвам, Берил. Но аз винаги те наблюдавам, макар ти да не ме виждаш. Аз обаче те виждам. Можеш да бягаш, но не можеш да се скриеш“. Също така казал, че я наблюдавал как си купува вестник пред магазина рано същата сутрин. Описал как е била облечена — в червен анцуг и без сутиен. Тя потвърдила, че наистина е отишла до магазина на улица „Роузмаунт“ точно в десет в неделя сутрин и е носила точно тези дрехи. Паркирала пред магазина и купила „Вашингтон Поуст“ от машината за вестници, не влязла в магазина и не забелязала никого наоколо. Била притеснена от факта, че обадилият се знаел тези подробности и сигурно я следял. Когато полицаят я попитал дали е усетила, че някой я следи, тя отговорила отрицателно.