Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Това стана, след като Джанет умря. — Той се поколеба. — Бях женен.

— Джанет?

Марк отново залюля леда в чашата си.

— Запознахме се в Питсбърг, след Джорджтаун. Работеше като данъчен адвокат във фирмата.

Наблюдавах го отблизо, озадачена от това, което виждах. Марк беше променен. Напрежението, привлякло ме към него в миналото, сега беше различно. Не можех точно да го разбера, но беше някак си по-мрачно.

— Катастрофа — обясни той. — Една събота вечер. Излезе да купи пуканки. Щяхме да си стоим вкъщи и да гледаме филма. Пиян шофьор преминал в нейното платно. Дори фаровете му не работели.

— Господи, Марк, съжалявам — казах аз. — Това е ужасно.

— Случи се преди осем години.

— Нямаш ли деца? — запитах кротко.

Той поклати глава. Замълчахме.

— Фирмата ми открива офис във Вашингтон — каза той, когато погледите ни се срещнаха.

Не отговорих.

— Възможно е да ме преместят там. Фирмата се разширява страхотно. Имаме над стотина адвокати и офиси в Ню Йорк, Атланта, Хюстън.

— Кога ще се местиш? — попитах спокойно.

— Може би в началото на годината.

— Сигурен ли си, че ще го направиш?

— Писна ми до смърт от Чикаго, Кей, нуждая се от промяна. Затова съм тук, поне това е главната причина, за да те уведомя. Не исках да се преместя и някой ден случайно да се срещнем. Аз ще живея в Северна Вирджиния, твоят кабинет се намира в Северна Вирджиния. Твърде възможно е някога да се засечем в ресторант или театър. Не исках да стане така.

Представих си как седя в „Кенеди център“ и забелязвам Марк на три реда пред мен да прошепва нещо в ухото на младата си, красива приятелка. Припомних си старата болка, толкова силна, че я чувствах физически. Той нямаше конкуренция. Винаги съм фокусирала емоциите си само в него. Отначало част от разума ми усети, че чувството не е взаимно. По-късно се уверих в това.

— Основната причина… — повтори Марк, като адвокат, започващ пледоарията си. — Но има и друго, което не е свързано лично с нас.

Запазих мълчание.

— Преди няколко нощи тук, в Ричмънд, е била убита една жена. Берил Мадисън…

Изненаданото ми изражение го възпря за кратко.

— Бъргър, нашият мениджър, ми разказа за това, когато ми се обади в хотела във Вашингтон. Исках да поговоря с теб за случая.

— Каква връзка имаш ти с него? — попитах. — Познаваше ли я?

— Слабо. Срещнах я веднъж в Ню Йорк миналата зима. Офисът ни там се занимава с развлекателния бизнес. Берил имаше проблеми с една публикация, договорен спор, и упълномощи „Орндорф и Бъргър“ да уредят нещата. Така се случи, че се намирах в Ню Йорк в същия ден, когато тя говори със Спаракино, адвокатът, който пое случая й. Той ме покани да се присъединя към тях двамата за обед в „Алгонкуин“.

— Ако има възможност този спор, за който споменаваш, да е свързан с убийството й, трябва да говориш с полицията, не с мен — ядосано казах аз.

— Кей — отговори Марк, — фирмата ми дори не знае, че говоря с теб. Когато Бъргър ми се обади вчера, ставаше дума за нещо съвсем различно. Той просто спомена за убийството на Берил в хода на разговора, помоли ме да проверя местните вестници и ако мога, да открия нещо.

— Точно така! Преведено като: виж дали не можеш да разбереш нещо от твоята бивша…

Почувствах, че ме облива червенина. Бивша каква?

— Не е така. — Той погледна встрани. — Мислех за теб. Реших да те видя много преди Бъргър да се обади, преди да науча за Берил. Взех номера ти от информацията и в продължение на две нощи посягах към телефона, но не посмях да се обадя. Вероятно и нямаше да посмея, ако Бъргър не ми бе съобщил какво е станало. Може би Берил просто ми даде повод. Мога да призная това. Но не е така, както си мислиш…

Не слушах. Чудех се на желанието си да му повярвам.

— Кажи ми какъв точно е интересът на фирмата ти към убийството на Берил.

Марк се замисли за момент.

— Не съм сигурен дали имаме интерес, поне законно. Може да е лично, някакво чувство на ужас. Шок за тези от нас, които я познаваха. Също така мога да ти кажа, че тя се намираше по средата на доста неприятен спор, прекараха я твърде гнусно заради един договор, който подписала преди осем години. Много е сложно. Свързано е с Кери Харпър.

— Романистът? — попитах озадачено. — Този Кери Харпър?

— Предполагам, знаеш — каза Марк, — че той живее недалеч оттук, в някаква плантация от осемнайсети век, наречена „Гората Кътлър“. Намира се на река Джеймс, в Уилямсбърг.

Опитах да си спомня какво бях чела за Харпър, който преди двадесет години написа роман, донесъл му наградата „Пулицър“. Легендарен отшелник, той живееше със сестра си. Или леля си? Имаше доста спекулации за личния живот на Харпър. Колкото повече интервюта отказваше и избягваше журналистите, толкова повече клюки се носеха.