Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Кара те да настръхваш, нали? — каза той.

— Ако го е направил, докато колата е била паркирана пред клуба или магазина, някой щеше да го види — отговорих.

— Е, може да го е направил по-рано. — Марино млъкна и се загледа в рисунката. — Помниш ли последния път, когато си поглеждала към твоята предна врата?

Може да съм го правила преди дни, а може и да са седмици.

— Отишла е да пазарува — най-после Марино запали проклетата цигара. — Не е купила много. — Той пое дълбока силна глътка. — И сигурно всичкото влиза в една чанта, нали? Когато жена ми има само една-две чанти, тя винаги ги слага отпред, на седалката или на пода. Може Берил да е отишла до вратата, за да остави покупките си. Тогава е забелязала надрасканото. Може да е знаела, че е било направено същия ден, но може и да не е. Няма значение. Това я е стреснало, изкарало й е акъла. Тя побягва към къщи или към банката, за да вземе малко пари. Качва се на първия самолет, напускащ Ричмънд, и заминава за Флорида.

Излязох след Марино от гаража, после тръгнахме към колата му. Нощта бързо се спускаше, въздухът захладяваше. Той запали двигателя, докато аз мълчаливо се взирах през страничния прозорец към къщата на Берил. Острите й линии се смекчаваха в сенките, прозорците тъмнееха. Изведнъж светлините на терасата и всекидневната блеснаха.

— Леле — измърмори Марино. — Какъв номер.

— Часовников механизъм — казах.

— Без майтап.

Забелязах пълната луна над Ричмънд, когато се прибирах по дългия път към къщи. Само най-упоритите празнуващи все още обикаляха. Фаровете ми осветяваха призрачните им маски и зловещите, но детски силуети. Зачудих се колко ли пъти са звънили на вратата ми. Къщата ми беше любимо място, защото щедро раздавах шоколади на хлапетата, за да компенсирам липсата на свои деца. На следващия ден щях да раздам четири кесии с шоколади на персонала си.

Телефонът звънна, докато се качвах по стълбите. Точно преди да се намеси телефонният ми секретар, вдигнах слушалката. Отначало гласът ми се стори непознат, после сърцето ми се преобърна.

— Кей? Марк е. Добре че си вкъщи…

Марк Джеймс звучеше като че ли говори от дъното на варел. Чувах шум от преминаващи коли.

— Къде си? — успях да запитам и усетих, че гласът ми е неспокоен.

— На шосе номер деветдесет и пет, на около петдесет километра северно от Ричмънд.

Седнах на края на леглото.

— В телефонна будка — продължи да обяснява той. — Нуждая се от указания как да стигна до къщата ти.

След поредното заглъхване заради шума от колите, той добави:

— Искам да те видя, Кей. Във Вашингтон съм от цяла седмица и се опитвам да се свържа с теб от обед. Най-после реших да рискувам и наех кола. Добре ли е?

Не знаех какво да отговоря.

— Смятах, че можем да пием по едно, да си поговорим — каза човекът, който навремето разби сърцето ми. — Имам резервация за „Радисън“, в центъра. Утре рано сутринта летя от Ричмънд за Чикаго. Просто си помислих… Всъщност искам да обсъдя нещо с теб.

Не можех да си представя какво бихме могли да обсъждаме ние с Марк.

— Добре ли е? — попита той отново.

Не, не беше добре! Но казах:

— Естествено, Марк. Ще се радвам да те видя.

Обясних му пътя и влязох в банята да се поосвежа. Спрях, за да направя инвентаризация. Повече от петнадесет години бяха изминали от дните, които прекарахме заедно в юридическия факултет. Косата ми беше по-пепелява отколкото руса, а и последния път, когато видях Марк, бях дългокоса. Очите ми бяха по-пъстри, не така сини като едно време. Безпристрастното огледало студено продължи да ми напомня, че никога вече няма да съм на тридесет и девет, и че съществуват неща като пластични операции. В спомените ми Марк си оставаше едва на двадесет и четири години, както в деня, когато стана обект на страст и зависимост от моя страна, които неизбежно доведоха до унизително отчаяние. След като историята приключи, единственото ми занимание стана работата.

Той все още шофираше бързо и харесваше хубави коли. По-малко от четиридесет и пет минути бяха минали от разговора ни, когато отворих предната врата и го видях да излиза от наетия „Стърлинг“. Марк изглеждаше така, както го помнех — същата спортна фигура и самоуверена походка. Той бързо изкачи стълбите и се усмихна. След леката прегръдка останахме за момент във фоайето, потънали в неловко мълчание. Не можех да се сетя за смислена реплика.

— Пиеш ли все още скоч? — запитах най-после.

— Това не се е променило — отговори той и ме последва в кухнята.