Патриша Корнуел - Решаваща улика

Взех уискито от бара и автоматично забърках питието му точно както бях правила преди толкова време: скоч, лед и малко газирана вода. Очите му ме следяха, докато се движех из кухнята и нагласях питиетата на масата. Той отпи, загледа се в чашата си и започна бавно да подрънква с леда, както правеше винаги, когато е напрегнат. Погледнах продължително към изисканите черти на лицето му, високите скули и ясните сиви очи. Тъмната му коса сребрееше по слепоочията. Насочих вниманието си към леда, който бавно се въртеше в чашата му.

— Предполагам, работиш в някоя фирма в Чикаго, нали?

Марк се облегна на стола, вдигна поглед и каза:

— Занимавам се основно с обжалвания и от време на време с дела. Наскоро се видях случайно с Дайснър. Така открих, че си в Ричмънд.

Дайснър беше главният съдебен лекар в Чикаго. Срещах го по събрания и участвахме заедно в няколко комисии. Никога не ми беше споменавал, че се познава с Марк Джеймс, а откъде знаеше, че аз се познавам с него, беше истинска загадка.

— Допуснах грешка, като му казах, че съм те познавал в университета. Струва ми се, че сега говори за теб понякога само за да ме дразни — обясни Марк, като че ли беше прочел мислите ми.

Това можех да повярвам. Дайснър беше груб като сърдит козел, а и никога не е обичал адвокатите на защитата. Някои от съдебните му битки и представления бяха станали легендарни.

Марк каза:

— Като повечето съдебни патолози, той е на страната на обвинението. Аз защитавам обвиняем в убийство, и ставам лошият. Дайснър ме намира и уж между другото започва да ми говори за последната статия, която си публикувала, или за някой зловещ случай, върху който работиш. Доктор Скарпета. Прочутият шеф Скарпета. — Той се засмя, но очите му останаха сериозни.

— Не ми се вижда справедливо да се каже, че ние сме на страната на обвинението — отговорих. — Изглежда така, защото, ако доказателствата са в полза на обвиняемия, случаят никога не се появява в съда.

— Кей, знам как става — каза Марк с примирителния тон, който добре помнех. — Знам какво виждаш. И ако бях на твое място, също щях да искам копелетата да бъдат опечени.

— Да. Знаеш какво виждам, Марк — започнах аз.

Беше пак същият стар спор. Не можех да повярвам. Марк седеше тук едва от петнадесет минути и започвахме точно оттам, където бяхме приключили. Някои от най-страхотните ни скандали бяха точно на тази тема. Когато Марк и аз се срещнахме в юридическия факултет, аз вече бях завършила медицина. Бях видяла тъмната страна, жестокостта, безсмислените трагедии. Облечените ми в ръкавици ръце бяха докосвали кървавите останки от страдания и смърт. Марк беше чудесният студент от „Айви“-лигата, чиято идея за углавно престъпление беше някой да издере боята на ягуара му. Той щеше да стане адвокат, защото баща му и дядо му са били адвокати. Аз бях католичка, той — протестант. Аз италианка, той — англичанин като принц Чарлс. Аз бях отгледана в бедност, той — в един от най-богатите райони на Бостън. Веднъж бях имала идеята, че нашият брак щеше да е божествен.

— Не си се променила, Кей — каза той. — Освен че сега може би излъчваш определена решимост и твърдост. Обзалагам се, че си сила, с която трябва да се съобразяват в съда.

— Не бих искала да мисля, че съм прекалено твърда.

— Не го казах като критика. Изглеждаш прекрасно. — Той се огледа из кухнята. — И преуспяваща. Щастлива ли си?

— Харесвам Вирджиния — отговорих, като гледах встрани от него. — Единственото ми оплакване са зимите, но предполагам, че ти имаш повече основания за оплаквания в тази област. Как търпиш Чикаго шест месеца от годината?

— Ако искаш да знаеш истината — никога не успях да свикна. Ти би го намразила. Оранжерийно цвете от Маями като теб не би изкарало и месец.

Марк отпи от питието си.

— Не си омъжена.

— Бях.

— Хм. — Той застина замислено. — Тони някой си… Спомням си, че започна да се срещаш с Тони… Бенедети, нали? В края на третата година.

Бях учудена, че Марк въобще е забелязал, още повече че си спомня.

— Разведени сме. От доста време — отговорих.

— Съжалявам — кротко каза той.

Протегнах се към питието си.

— Виждаш ли се с някой интересен човек? — попита той.

— Никой в момента, интересен или не.

Марк не се смееше толкова много като преди. Той каза равнодушно:

— Почти се ожених преди няколко години, но не стана. Всъщност, ако искам да бъда честен, трябва да кажа, че се паникьосах в последната минута.

Трудно можех да повярвам, че никога не е бил женен. Сигурно отново успя да прочете мислите ми.