Патриша Корнуел - Решаваща улика

Запалих цигара.

— Надявах се, че ще ги откажеш — каза той.

— Това би ме убило.

— Ето малкото, което знам. Берил е имала някаква връзка с Харпър, когато е била тийнейджър. За известно време е живяла в къщата с него и сестра му. Берил била обещаващ автор, талантливата дъщеря, която Харпър никога не е имал. Негово протеже. Чрез неговите връзки е уредено публикуването на първия й роман, когато била само на двадесет и две години, някакъв псевдолитературен романс, който е издала под името Стратън. Харпър дори дал коментар за корицата на книгата, нещо за вълнуващия млад талант, открит от него. Това повдигнало доста вежди. Романът бил повече търговска книга, отколкото литература, а и никой не бил чувал нищо от Харпър от години.

— Какво общо има това със спора по договора?

Марк отговори кисело:

— Харпър може да е луд по млади, боготворящи го момиченца, но той е предпазливо копеле. Преди да й помогне с публикуването на книгата й, той я принудил да подпише договор, който й забранява да публикува нещо за него или за сестра му, докато те са още живи. Харпър е малко над петдесетте, сестра му — няколко години по-възрастна. Този договор е обвързал Берил за цял живот. Пречи й да напише мемоарите си, защото как би могла да го направи, без Харпър да присъства в книгата?

— Вероятно би могла, но без Харпър романът няма да се продава толкова добре.

— Точно така.

— Защо е пишела под псевдоними? И това ли е част от споразумението с Харпър?

— Така мисля. Предполагам, той е искал Берил да си остане негова тайна. Помогнал й е да успее в литературата, но я държал надалеч от света. Името Берил Мадисън не е много известно, макар романите й да имат търговски успех.

— Мога ли да приема, че тя е решила да наруши договора и затова е търсила помощта на „Орндорф и Бъргър“?

Марк отпи от питието си.

— Позволи ми да ти припомня, че тя не беше мой клиент. Не знам всичките подробности. Впечатлението ми е, че й беше писнало, искаше да напише нещо значително. А за останалото ти вероятно вече знаеш. Очевидно тя имаше проблеми, някой я заплашваше, тормозеше я…

— Кога?

— Миналата зима, горе-долу по времето, когато обядвах с нея. Струва ми се, беше в края на февруари.

— Продължавай — казах заинтригувано.

— Берил нямаше идея кой я заплашва. Дали това е започнало, преди да реши да пише сегашната си книга, или не, не мога да твърдя със сигурност.

— Как щеше да се оправи с нарушаването на договора?

— Не мисля, че щеше да успее, поне не напълно — отговори Марк. — Но идеята на Спаракино беше да уведоми Харпър, че той има избор. Може да сътрудничи и завършената книга да е съвсем безвредна, с други думи — Харпър щеше да получи ограничени права за цензура. Или можеше да се прояви като мръсник, а Спаракино да подари на пресата едно дълго интервю по въпроса. Харпър се намираше в безизходица. Естествено, той можеше да съди Берил, но тя нямаше толкова много пари, беше направо бедна в сравнение с него. Едно подобно дело само щеше да накара хората да изтичат и да си купят романа на Берил. Харпър нямаше никаква възможност да спечели.

— Не можеше ли да получи съдебно решение за спиране на книгата? — попитах.

— Повече реклама. А да задържи публикацията щеше да му струва милиони.

— Сега тя е мъртва. — Гледах как цигарата ми дими в пепелника. — Книгата не е завършена, предполагам. Харпър няма никакви тревоги. Това ли е идеята ти, Марк? Смяташ ли, че Харпър е замесен в убийството?

— Просто ти обяснявам ситуацията — отговори той.

Ясните сиви очи гледаха в моите. Спомних си, че понякога те можеха да бъдат абсолютно неразгадаеми.

— Какво мислиш? — попита той.

Не му казах какво наистина мисля. Струваше ми се доста странно, че Марк ми разказваше всичко това. Нямаше значение, че Берил не е била негов клиент. Той добре познаваше каноните на адвокатската етика, които ясно посочваха, че това, което е известно на един от членовете на фирмата, е известно и на другите. Марк се намираше само на крачка от непристойното, а това беше толкова нехарактерно за човека, когото помнех, че нямаше да се учудя повече, ако се беше появил в къщата ми татуиран.

— Смятам, че ще е по-разумно да поговориш с Марино, той отговаря за разследването — отговорих. — А може и аз да му разкажа историята ти. При всички случаи той ще се появи във фирмата ти, за да зададе няколко въпроса.

— Чудесно. Няма проблеми.

Замълчахме за момент.

— Какъв човек беше Берил? — запитах с леко дрезгав глас.