Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Казах ти, че само веднъж съм я виждал. Но беше от хората, които запомняш. Динамична, волева, привлекателна, облечена в бяло. Великолепен снежнобял костюм. Мога да кажа, че се държеше доста дистанцирано. Изглежда, имаше много тайни. Стори ми се, че в нея има някаква дълбочина, която никой не би могъл да достигне. Пиеше много, поне този обед — изпи три коктейла, което ми се видя прекалено, защото беше в средата на деня. Но може невинаги да е пиела по този начин. Беше нервна, притеснена, разстроена. Не харесваше причината, накарала я да се обърне към „Орндорф и Бъргър“. Сигурен съм, че тази история с Харпър я тормозеше.

— Какво пи?

— Моля?

— Трите коктейла. Какви бяха? — попитах.

Той се намръщи озадачено.

— По дяволите, не знам, Кей. Какво значение има?

— Не съм сигурна, че има значение — отговорих аз, като си припомних шкафа с питиета. — Тя говори ли за заплахите, които е получавала? В твое присъствие имам предвид?

— Да. А и Спаракино ги спомена. Знам, че започнала да получава телефонни обаждания, доста специфични. Винаги един и същи глас, на непознат човек, или поне тя каза така. Имало и други странни случки. Не си спомням подробностите — беше доста отдавна.

— Тя отбелязвала ли е тези случки?

— Не знам.

— И нямаше идея кой и защо го е правил?

— Такова впечатление създаваше.

Марк бутна стола си назад. Беше почти полунощ. Докато го изпращах до вратата, изведнъж се сетих за нещо.

— Спаракино — казах аз. — Как е малкото му име?

— Робърт — отговори Марк.

— Няма инициал „М“, нали?

— Не — каза Марк, като ме гледаше с любопитство.

Настъпи напрегната тишина.

— Карай внимателно.

— Лека нощ, Кей — поколеба се Марк.

Вероятно само се въобразявах, но за момент ми се стори, че той ще ме целуне. После бързо слезе по стълбите. Бях вече вкъщи, когато чух да подкарва колата.

Следващата сутрин беше типично претоварена. На събранието на персонала Филдинг ни уведоми, че имаме пет аутопсии, включително и един „плувец“, т.е. полуразложено тяло от реката — перспектива, която винаги ни караше да изохкаме. Ричмънд беше изпратил жертвите от последните две стрелби. Успях да се справя с едната, преди да излетя за съдебната зала „Джон Маршал“, където свидетелствах за друга стрелба. После тръгнах към медицинския колеж, за да обядвам със студентите, на които бях съветник. През цялото време усилено се опитвах да изхвърля Марк от мислите си. Но колкото по-упорито се стараех, толкова повече мислех за него. Той беше предпазлив и упорит. И никак не беше характерно за него да ми се обади след десетгодишно мълчание.

Следобед се предадох и се обадих на Марино.

— Точно щях да ти звънна — започна той, преди аз да успея да кажа и две думи. — Сега тръгвам. Можеш ли да дойдеш в кабинета на Бентън след час, час и половина?

— За какво става дума? — Дори не успях да му обясня защо се обаждам.

— Взех документите с обажданията на Берил. Смятах, че ще искаш да дойдеш.

Той затвори телефона, както винаги, без да каже довиждане.

В определеното време шофирах по улица „Ийст грейс“ и паркирах до първия паркинг-автомат, който открих на поносимо разстояние пеша. Модерната десететажна сграда се издигаше над потискаща алея с вехтошарски магазини, които се представяха за „антикварни“, и малки етнически ресторантчета с непривлекателни специалитети. По рушащите се тротоари се разхождаха скитници.

Представих се на охраната във фоайето и взех асансьора до петия етаж. В края на коридора имаше дървена врата без табела. Адресът на ричмъндския офис на ФБР беше една от най-добре пазените тайни в града. Присъствието му беше незабележимо и скромно като това на цивилните му агенти. Млад мъж седеше зад тезгях, който се простираше през половината стая. Докато говореше по телефона, той ме огледа внимателно. Постави ръка на микрофона и повдигна вежди въпросително, като че ли безмълвно питаше: „Мога ли да ви помогна?“. Обясних причината, поради която се намирам тук, и той ме покани да седна.

Фоайето беше малко и определено имаше мъжки вид, с мебелировка от здрава тъмносиня кожа. По масичката за кафе лежаха няколко спортни списания. На облицованите с ламперия стени висяха образите на бивши директори на ФБР, служебни награди и месингова табела с имената на агенти, загинали на поста си. Вътрешната врата се отваряше от време на време и високи мъже със спортни фигури, строги костюми и тъмни очила влизаха и излизаха, без да погледнат към мен.