Патриша Корнуел - Решаваща улика

Марино не хареса идеята.

— Знам си какво ще стане — каза той. — Харпър няма да говори с мен, а аз не мога да го принуда. А и не смятам, че той е пречукал Берил, макар да е имал мотив. Мисля, че ако това беше негова работа, щеше да я приключи бързо. Защо да протака девет-десет месеца? А и тя щеше да познае гласа му по телефона.

— Харпър може да е наел някого — каза Уесли.

— Точно така. И щяхме да я намерим след седмица, с хубава, чиста рана от куршум в главата — отговори Марино. — Повечето наемни убийци нямат навика да следят жертвите си, да им се обаждат, да използват нож и да ги изнасилват.

— Повечето — не — съгласи се Уесли. — Но не сме сигурни, че е имало изнасилване. Не открихме сперма.

Той погледна към мен и аз кимнах утвърдително.

— Може този тип да е бил смахнат. А може всичко да е било нагласено — тялото, разположено така, че да даде идея за сексуално престъпление, каквото всъщност не е имало. Зависи кой е бил нает за убиец, ако случаят е такъв, и какъв е бил планът. Имам предвид, ако Берил беше застреляна по средата на спор с Харпър, той щеше да е първи в списъка на заподозрените. Но ако убийството прилича на работата на садист, на сексуален психопат, никой няма да се сети за Харпър.

Марино гледаше към библиотеката, месестото му лице беше зачервено. Бавно ме погледна с учудени очи и запита:

— Какво още знаеш за книгата, която е пишела?

— Само това, което ви казах. Автобиография, която може да е заплашвала репутацията на Харпър — отговорих.

— Над това ли е работила в Кий Уест?

— Така смятам, но не мога да съм сигурна.

Той се поколеба.

— Е, неприятно ми е да ти го кажа, но не намерихме нищо такова в къщата й.

Дори Уесли изглеждаше изненадан.

— Ръкописът в спалнята й?

— О, да. — Марино се протегна за цигарите си. — Прегледах го. Още един роман с романтични дивотии от гражданската война. Изобщо не приличаше на описаното от доктора.

— Има ли заглавие или дата? — попитах.

— Не. Дори изглежда, че не е целият. Горе-долу толкова дебел. — Марино отмери около два сантиметра с пръсти. — Има доста забележки в полетата, около десетина страници, написани на ръка.

— Ще трябва пак да прегледаме цялата й документация, компютърните дискети, за да се уверим, че ръкописът не е там — каза Уесли. — Ще се наложи да разберем кой е бил агентът или редакторът й. Може да е изпратила книгата на някого, преди да напусне Кий Уест. Трябва да сме сигурни, че не се е върнала в Ричмънд с ръкописа. Ако го е направила, а сега той липсва, това е доста важно, меко казано.

Уесли погледна часовника си и бутна стола си назад, като извинително обясни:

— Имам друга среща след пет минути.

Той ни придружи до фоайето.

Не можах да се откача от Марино. Настоя да ме изпрати до колата ми.

— Трябва да внимаваш. — Той започна за пореден път лекцията си за „улична предпазливост“, която вече бях чувала безброй пъти. — Много жени никога не мислят за това. Непрекъснато ги виждам как се разхождат нагоре-надолу и хич нямат идея кой гледа към тях или ги следи. И преди да стигнеш до колата, винаги дръж в ръка проклетите ключове и дори погледни под нея. Ще се изненадаш, ако чуеш колко жени не помислят и за това. Ако шофираш сама и забележиш, че някой те следи, какво трябва да направиш?

Премълчах.

— Караш към най-близкия участък, ясно? Защо? Защото там винаги има някой. Дори в два сутринта на Коледа. Това е първото място, към което трябва да се отправиш.

Докато чаках да пресека, започнах да ровя в чантата си за ключовете. Погледнах през улицата и забелязах познатия бял правоъгълник под чистачката на служебната ми кола. Мислех, че съм пуснала достатъчно пари в паркинг-автомата. Дявол го взел!

— Те са навсякъде — продължаваше Марино. — Просто ги потърси, когато си отиваш вкъщи или когато обикаляш по пазар.

Погледнах го накриво, после забързано прекосих улицата.

— Хей — каза той, когато стигнахме до колата ми. — Не ми се ядосвай. Може и да си късметлия, че се въртя около теб като ангел-пазител.

Времето ми за паркинг беше изтекло преди петнадесет минути. Взех глобата от стъклото, сгънах я и я пъхнах в джоба на ризата му.

— Когато се завъртиш към управлението — казах, — погрижи се за това, моля те.

Той ме загледа намръщено, докато подкарвах колата.

Десет преки по-нататък паркирах пред друг автомат и пуснах вътре последните си центове. На таблото на служебната си кола държах червен надпис „Съдебен лекар“, но изглежда, пътната полиция никога не го забелязваше. Преди няколко месеца един полицай има наглостта да ми напише глоба, докато аз работех по убийство, заради което ме измъкнаха по средата на деня.