Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Строителство. Когато господин Харпър купи къщата си, тя страхотно се нуждаеше от реставриране. Джо прекара над две години, наглеждайки работата.

Трябваше веднага да направя връзката. „Предприемачество Мактиг“ и „Компания за дървен материал Мактиг“ бяха най-големите строителни фирми в Ричмънд с клонове из целия щат.

— Това беше преди повече от петнадесет години — продължи госпожа Мактиг. — По времето, когато работеше в „Горичката Кътлър“, Джо се запозна с Берил. Тя идвала на строежа няколко пъти заедно с господин Харпър и скоро се преместила в къщата. Беше много млада. — Тя поспря. — Спомням си как Джо ми разказа, че господин Харпър осиновил красиво младо момиче, което било талантлива писателка. Мисля, че тя нямаше родители. Разбира се, всичко се пазеше в тайна.

Старата дама внимателно постави чашата си на масата и бавно се отправи през стаята към бюрото си. Отвори едно чекмедже и извади голям кремав плик.

— Ето — каза тя. Ръцете й трепереха, докато ми подаваше плика. — Това е единствената тяхна снимка, която имам.

В плика имаше стара, немного добре фокусирана черно-бяла снимка. От двете страни на красиво русо момиче стояха двама мъже, представителни, с добър тен и облечени за екскурзия. Трите фигури се намираха близо една до друга и премигваха от блясъка на силното слънце.

— Това е Джо — каза госпожа, Мактиг и посочи мъжа вляво от момичето, което със сигурност беше Берил Мадисън.

Ръкавите на кафявата му риза бяха навити до лактите, очите — предпазвани от козирката на бейзболна шапка. От дясната страна на Берил стоеше едър белокос мъж, за когото госпожа Мактиг каза, че бил Кери Харпър.

— Снимката е направена до реката — каза тя. — По времето, когато Джо работеше по къщата. Още тогава господин Харпър имаше бяла коса. Предполагам, чували сте историите. Говори се, че косата му побеляла, докато пишел „Острият ъгъл“. Бил само около трийсетгодишен.

— Това в „Горичката Кътлър“ ли е снимано?

— Да, там — отговори тя.

Изражението на Берил ме объркваше — прекалено мъдро и знаещо за толкова млад човек, замислено и тъжно като лицата на малтретирани и изоставени деца.

— Берил беше още дете тогава — каза госпожа Мактиг.

— Сигурно е била шестнайсет или седемнайсетгодишна.

— Да, там някъде — отговори тя, наблюдавайки как прибирам фотографията в плика. — Открих снимката чак след смъртта на Джо. Вероятно ги е снимал някой от работниците му.

Тя върна плика в чекмеджето, седна отново и добави:

— Струва ми се, че причината, поради която Джо се разбираше толкова добре с господин Харпър, е, че той беше съвсем дискретен, когато се отнасяше до чужди работи. Сигурна съм, че не ми е разказал доста неща.

Тя се усмихна тъжно и се загледа в стената.

— Явно господин Харпър е казал на съпруга ви за книгите на Берил, когато са започнали да ги публикуват — предположих.

Госпожа Мактиг прехвърли вниманието си върху мен и ме загледа изненадано.

— Знаете ли, дори не съм сигурна, че Джо ми е казвал откъде знае за това, доктор Скарпета. Скарпета е чудесно име. Испанско ли е?

— Италианско.

— О! Сигурно сте много добра готвачка в такъв случай.

— Да, готвенето ми доставя удоволствие — казах и отпих от чашата си. — Значи Харпър е казал на съпруга ви за книгите?

— О, господи. — Тя се намръщи. — Странно е, че го споменавате. Никога не съм се замисляла за това. Но най-вероятно е станало точно така. Не виждам откъде другаде Джо би могъл да знае. Когато „Знамето на честта“ бе публикувано, той ми я поднесе като коледен подарък.

Тя отново стана. Прерови няколко рафта с книги и извади дебела книга. Подаде ми я.

— Има автограф — добави тя гордо.

Отворих книгата и се загледах в щедрия подпис „Емили Стратън“, датиращ отпреди десет години.

— Първата й книга — казах.

— Една от малкото, които е подписвала — кимна госпожа Мактиг. — Смятам, че Джо я е получил чрез господин Харпър. Разбира се, не е имало друг начин да я вземе.

— Имате ли и други подписани издания?

— Не от нейните. Но имам всичките й книги, а повечето от тях съм чела по три-четири пъти. — Тя се поколеба, очите й загледаха замислено. — По начина, описан във вестниците ли е станало убийството?

— Да. — Не казах цялата истина. Убийството на Берил беше много по-брутално от това, което твърдяха вестниците.

Госпожа Мактиг се протегна към бисквитите. За секунда изглеждаше, като че ли ще избухне в сълзи.

— Разкажете ми за миналия ноември — помолих. — Изминала е почти година, откак е говорила на събранието ви. Това е било за „Дъщерите на американската революция“, нали?