Патриша Корнуел - Решаваща улика

Намираше се в западните покрайнини на града и представляваше модерна висока сграда, която приличаше на потискаща смесица от хотел и болница. Оставих колата на паркинга за гости и се отправих към осветен портал, който явно играеше ролята на главен вход. Фоайето беше украсено с репродукции на Уилямсбърг и множество кристални вази, пълни с копринени цветя. На пода имаше червен мокет, върху който лежаха ориенталски килими. От тавана висеше месингов полилей. На едно от канапетата седеше старец с английско кепе от туид и празен поглед. Грохнала жена се придвижваше по килима с помощта на патерици. На рецепцията седеше отегчен младеж, който не ми обърна никакво внимание, докато вървях към асансьора. Вратите му се отвориха и затвориха бавно, както е обичаят по местата, където живеят хора, нуждаещи се от много време, за да се придвижат. Пътувах сама в асансьора и разсеяно разглеждах налепените обяви, напомнящи за екскурзии до плантации и музеи, за бридж клубове и занаятчийство, и датата за предаване на ръкоделията на еврейския обществен център. Повечето от обявите бяха остарели. Старческите домове с гробищни имена като „Слънчевата страна“, „Боров подслон“ или „Кралските градини“ винаги ме замайват леко. Нямах идея какво ще правя аз самата, когато майка ми остарее и не може да живее сама. При последния ни телефонен разговор тя спомена за операция на тазобедрената става.

Апартаментът на госпожа Мактиг се намираше вляво надолу по коридора. На почукването ми отговори възрастна жена, чиято оредяла коса беше ситно накъдрена и пожълтяла като остаряла хартия. Лицето й беше покрито с руж, а тя самата сгушена в огромен бял плетен пуловер. Усетих аромата на цветна тоалетна вода и печено сирене.

— Аз съм Кей Скарпета — представих се.

— Чудесно е, че успяхте да дойдете — каза тя и леко докосна протегнатата ми ръка. — Чай ли ще пиете, или нещо по-силно? Имам всичко. Самата аз пия порто.

Говорейки, тя ме въведе в малка всекидневна и ме настани в кресло. Спря телевизора и включи още една лампа. Стаята беше претрупана като сцена от „Аида“. По целия избелял персийски килим стояха тежки махагонови мебели: столове, старинна масичка, друга покрита с кожа, претъпкани с книги шкафове, ъглови витрини, пълни с порцелан и винени чаши. По стените на малки разстояния една от друга висяха тъмни картини, шнурове на звънци и гравюри върху месинг.

Госпожа Мактиг се завърна с малка сребърна табла, върху която имаше гарафа с порто, две чаши с високи столчета и чиния домашни бисквити със сирене. Тя напълни чашите и ми поднесе чинията и дантелена салфетка, поовехтяла, но чиста и изгладена. Ритуалът отне доста време. После тя се настани на смачканата възглавница на канапето, където вероятно прекарваше по-голямата част от времето си в четене или гледане на телевизия. Очевидно й беше приятно да има компания, макар причината за това посещение да не съвпадаше с представите за светска визита. Зачудих се дали въобще някой идваше при нея поне от време на време.

— При разговора ни по телефона ви споменах, че съм съдебният лекар, работещ по случая на Берил — започнах аз. — На този етап знаем твърде малко за нея и за познатите й.

Госпожа Мактиг отпи от чашата си с безизразен поглед. Тъй като работех с полицаи и адвокати от дълго време, бях свикнала да минавам право на темата и почти бях забравила, че останалите хора се нуждаят от малко подготовка. Бисквитите имаха превъзходен вкус и аромат. Казах й го.

— О, благодаря — усмихна се тя. — Моля, хапнете си. Има още много.

— Госпожо Мактиг — опитах отново. — Познавахте ли Берил Мадисън, преди да я поканите на срещата на групата ви миналата есен?

— О, да — отговори тя. — Е, не лично, но бях нейна почитателка от години. На книгите й, искам да кажа. Историческите романи са ми любимите.

— Откъде знаехте, че тя ги е писала? — попитах. — Тя е използвала различни псевдоними. Името й не се споменава никъде на корицата или в бележките за автора.

Бях разгледала няколко от книгите на Берил, докато излизах от библиотеката.

— Точно така. Предполагам, аз съм един от малкото хора, които знаеха нейната самоличност — заради Джо.

— Съпругът ви?

— Той и господин Харпър бяха приятели — отговори тя. — Е, доколкото някой може да се сприятели с Харпър. Бяха се свързали чрез работата на Джо. Така се започна.

— Какво е работил мъжът ви? — попитах аз, осъзнавайки, че домакинята ми е много по-малко объркана, отколкото си представях.