Патриша Корнуел - Решаваща улика

Хранихме се мълчаливо за около секунда. „Галагър“ наистина заслужаваше репутацията си. Човек можеше да нареже месото си с вилица. Най-после Марк каза:

— Най-ужасното, поне за мен, Кей — той ме погледна с мрачно лице, — е, че този ден, когато обядвахме в „Алгонкуин“ и Берил спомена, че някой я заплашва с убийство… — Той се поколеба. — Да ти кажа истината, вече знаех тези неща за Спаракино и…

— Не й повярва — довърших вместо него изречението.

— Не — призна той. — Не й повярвах. Просто реших, че е нов рекламен номер. Подозирах, че Спаракино я е накарал да измисли цялата история, за да й помогне в продажбата на книгата. Не само съществува борбата с Харпър, но и някой заплашва да я убие. Нямах доверие в нея. Оказа се, че греша.

— Спаракино не би отишъл толкова надалеч — осмелих се да предположа. — Не намекваш, че…

— Смятам, че е по-вероятно той да е вбесил Харпър до такава степен, че онзи да откачи, да отиде да се разправя с нея и там да е загубил самообладание. Или да е наел някой да свърши работата вместо него.

— Ако е така — казах кротко, — Харпър трябва да е имал доста неща да крие за периода, през който Берил е живяла в къщата му.

— Може — каза Марк и се съсредоточи върху порцията си. — Дори и да не е имал какво да крие, познавал е Спаракино, знаел е как действа той. Без значение дали е истина или само слухове. Когато Спаракино реши да завихри скандал, той го прави, а после хората не помнят развръзката, а само обвиненията.

— И сега той се е заял с мен? — запитах със съмнение. — Не разбирам. Къде е моето място?

— Много просто. Спаракино иска ръкописа на Берил, Кей. Сега книгата е страхотно притежание заради това, което се случи на авторката й. — Той ме погледна. — Спаракино мисли, че ръкописът е предаден в твоя кабинет като веществено доказателство. Обаче той липсва.

Протегнах се за соса и спокойно казах:

— Какво те кара да мислиш, че липсва?

— Спаракино е успял по някакъв начин да види полицейския доклад — отговори Марк. — Ти също си го виждала, нали?

— Беше съвсем рутинен.

Той раздвижи паметта ми.

— На последната страница в списъка на събраните улики са включени документи, намерени в спалнята й, и един ръкопис от тоалетката й.

Господи, помислих аз. Марино наистина беше намерил ръкопис. Просто беше намерил не този, който трябва.

— Спаракино говори със следователя днес сутринта. Лейтенант Марино. Той му казал, че ръкописът не е у ченгетата, защото всички доказателства се намират в лабораториите в твоята сграда. Предложил на Спаракино да се обади на съдебния лекар — с други думи, на теб.

— Това е проформа — казах аз. — Ченгетата изпращат всекиго при мен, а аз после им го прехвърлям.

— Опитай се да го обясниш на Спаракино. Той твърди, че ръкописът е пристигнал при теб заедно с тялото на Берил. А сега липсва. Той смята, че твоят кабинет е виновен за това.

— Абсурд!

— Така ли? — Марк ме погледна замислено.

Стори ми се, че съм подложена на кръстосан разпит, когато той каза:

— Не е ли вярно, че уликите идват заедно с трупа и ти лично ги изпращаш в лабораторията или ги прибираш в стаята за доказателства?

Разбира се, процедурата беше точно такава.

— Не си ли част от веригата с улики в случая на Берил Мадисън? — попита той.

— Не и по отношение на намереното на местопрестъплението, като лични документи например — казах напрегнато. — Те бяха изпратени в лабораторията от ченгетата, а не от мен. Всъщност повечето от събраните предмети трябва да са в доказателствената стая на лабораторията.

Марк отново каза:

— Опитай се да го обясниш на Спаракино.

— Никога не съм виждала ръкописа — произнесох твърдо. — Не е в моя офис и никога не е бил там. Доколкото знам, въобще не е бил намерен.

— Не се е появил? Искаш да кажеш — не е бил в дома й? Ченгетата не са го открили?

— Не. Намереният ръкопис не е този, за който говориш. Той е стар, вероятно от публикувана преди години книга. Не е пълен — може би около двеста страници най-много. Лежеше на тоалетката в стаята й. Марино го прибра и занесе да го проверят за отпечатъци, да не би убиецът случайно да се е докоснал до него.

Марк се облегна назад.

— Ако не сте го намерили, къде е тогава? — запита той кротко.

— Нямам идея — отговорих. — Може да е навсякъде. Може да го е изпратила на някого.

— Тя има ли компютър?

— Да.

— Проверихте ли хард диска?

— Компютърът й няма хард диск, само две флопита. Марино ги провери. Не знам какво има на тях.