Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Да — отговорих.

Познатият аромат на одеколона му разбърка мислите ми като шарените стъкълца в калейдоскоп.

— Знаех, че ще стане така.

— Откъде знаеше? — запитах.

— Никога не си се отказвала от някоя битка — каза той, наблюдавайки ме в огледалото, докато завързваше връзката си.

Марк и аз се уговорихме да се срещнем в офиса на „Орндорф и Бъргър“ в ранния следобед. Фоайето на фирмата беше просторно и потискащо. От тавана висеше кръгъл месингов полилей. От черния мокет се издигаше масивна черна подставка със солиден месингов плот, който служеше за маса между две черни кресла. Нямаше никакви други мебели, растения или картини. Само няколко модернистични скулптури, разхвърляни небрежно, нарушаваха тягостната празнота на стаята.

— Мога ли да ви помогна?

Секретарката ми отправи заучена усмивка иззад бюрото си.

Преди да мога да отговоря, една врата, неразличима в тъмната стена, се отвори тихо и Марк пое сака ми, като ме насочваше по широкия, дълъг коридор. Преминахме няколко врати, отворени към просторни офиси с големи прозорци, които осигуряваха чудесна гледка към Манхатън. Не видях жива душа. Вероятно всички обядваха.

— Кой, по дяволите, е дизайнерът на фоайето ви? — прошепнах.

— Човекът, с когото имаме среща — отговори Марк.

Кабинетът на Спаракино беше два пъти по-голям от тези, покрай които преминахме. Бюрото му — великолепна изработка от абанос, украсено с преспапиета от полускъпоценни камъни и обградено от стени с книги. Той самият изглеждаше не по-малко внушителен от снощи. Адвокатът на светилата и литераторите беше облечен в скъп костюм, подобен на носените от Джон Готи, кърпичката в горния джоб на сакото внасяше контраст с кървавочервения си цвят. Не помръдна, когато влязохме и се настанихме на столовете. Дори за момент не ни погледна.

— Разбирам, че отивате да обядвате — най-после каза той, като повдигна студените си сини очи, а дебелите му пръсти затвориха папката. — Обещавам да не ви задържам дълго, доктор Скарпета. Ние с Марк преразгледахме някои подробности по случая с клиентката ми Берил Мадисън. Като неин адвокат и изпълнител на завещанието й имам определени изисквания и съм уверен, че вие ще ми помогнете да изпълня желанията й.

Не казах нищо. Търсенето на пепелник се оказа безрезултатно.

— Робърт се нуждае от документите й — каза Марк неубедително. — Особено от ръкописа на книгата, която е пишела, Кей. Преди да дойдеш тук, му обясних, че офисът на съдебния лекар не е притежател на тези лични вещи, поне не за момента.

Бяхме репетирали срещата на закуска. Марк трябваше да се „оправи“ със Спаракино, преди аз да се появя. Почувствах обаче, че аз съм тази, с която се оправят. Погледнах Спаракино и казах:

— Предметите, изпратени в офиса ми, са веществени доказателства и не включват никакви документи, от които бихте могли да се нуждаете.

— Искате да кажете, че ръкописът не е у вас? — попита той.

— Точно така.

— И не знаете къде се намира?

— Нямам идея.

— Ами аз имам проблем с това, което казвате.

Той отвори папката с безизразно лице и извади копие от познатия ми полицейски доклад за Берил.

— Според полицията на местопрестъплението е намерен ръкопис — каза той. — Сега ми казвате, че няма такъв. Ще ми помогнете ли да се ориентирам?

— Бяха намерени страници от ръкопис — отговорих. — Но не мисля, че са тези, от които се интересувате. Не изглеждат част от скорошна работа и още повече — никога не са ми били предавани.

— Колко страници? — запита адвокатът.

— Не съм ги виждала.

— Кой ги е виждал?

— Лейтенант Марино. Той е човекът, с когото би трябвало да говорите.

— Вече говорих. Той ми съобщи, че ви е доставил ръкописа.

Не вярвах, че Марино може да каже подобно нещо.

— Не сте се разбрали — казах. — Според мен Марино ви е казал, че е предал част от ръкопис, страници от който вероятно се отнасят за предишна книга, на криминалната лаборатория. Бюрото за криминални изследвания е отделна служба. Просто се намира в моята сграда.

Погледнах към Марк. Лицето му беше каменно и се потеше.

Спаракино се размърда в стола си и кожата изскърца.

— Ще бъда откровен с вас, доктор Скарпета — каза той. — Не ви вярвам.

— Не мога да ви заставя — отговорих спокойно.

— Мислих доста по въпроса — също така спокойно каза той. — Истина е, че ръкописът е неизползваема хартия, докато не оцените стойността му за определени хора. Познавам поне двама души, като се изключат издателите, които биха платили доста висока цена за книгата, върху която Берил работеше, преди да умре.