Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Всичко това не ме засяга — отговорих. — Ръкописът, който споменахте, не се намира в моя офис. А и никога не е бил там.

— Някой го притежава. — Той погледна през прозореца. — Познавах Берил по-добре от всеки друг, знаех навиците й, доктор Скарпета. Тя е отсъствала от града дълго време, била си е у дома само няколко часа, преди да я убият. Смятам за невъзможно ръкописът да не се е намирал близо до нея. В кабинета й, в куфара, в чантата.

Малките сини очи отново се втренчиха в мен.

— Берил нямаше сейф в банка, нито друго място, където да го държи, не че въобще би го направила. Работила е по него вън от града. Очевидно, когато се е върнала в Ричмънд, ръкописът е бил в нея.

— Отсъствала е от града дълго време — повторих аз. — Сигурен ли сте?

Марк не смееше да погледне към мен.

Спаракино се облегна назад и сплете пръсти върху огромния си корем. Обърна се към мен:

— Знаех, че я няма вкъщи. Опитвах да се свържа с нея седмици наред. Тя ми се обади преди около месец. Не искаше да ми съобщи къде се намира, но каза, че била в безопасност, и започна да ми обяснява докъде е стигнала с книгата си. Каза, че се трудела усилено. Накратко — не я насилвах. Берил бягаше ужасена от онзи психопат, който я заплашваше. За мен нямаше значение къде е тя, стига да е добре и да предаде книгата в срок. Може да звучи безчувствено, но аз трябва да съм практичен.

— Ние не знаем къде е била Берил — уведоми ме Марк. — Марино не е искал да съобщи.

Изборът му на местоимения ме стресна. „Ние“ — той и Спаракино.

— Ако ме караш да отговоря на този въпрос…

— Точно това правя — прекъсна ни Спаракино. — Бездруго впоследствие ще се разбере, че е била в Северна Каролина или Тексас, по дяволите, където ще да е. Трябва да знам сега. Казвате ми, че ръкописът не е във вашия офис. Полицията ми казва, че не е и у тях. Единственият начин да го открия, е да се върна в началото, да науча къде е била Берил и така да проследя ръкописа. Може някой да я е закарал до летището, да е създала приятелства там, където е живяла, или пък някой да знае какво се е случило с книгата й. Например — дали я е носила в себе си, когато се е качила на самолета.

— Трябва да поискате тази информация от лейтенант Марино — казах. — Нямам право да обсъждам подробностите по случая с вас.

— Не съм и очаквал да имате. Вероятно, защото знаете, че е била у нея в този момент. Или защото е дошла в офиса ви заедно с трупа, а сега липсва. — Той спря и ме погледна с ледени очи. — Колко ви платиха Кери Харпър и сестра му, за да им предадете ръкописа?

Марк седеше с безизразно лице, като че ли напълно изключил.

— Колко? Десет, двадесет, петдесет хиляди?

— Смятам разговора ни за приключен — казах аз и взех чантата си.

— Не мисля така, доктор Скарпета.

Спаракино равнодушно се зарови в папката. Също така равнодушно плъзна към мен по бюрото няколко листа.

Почувствах кръвта да напуска лицето ми, когато разпознах копия от статиите, публикувани в ричмъндските вестници преди около година. Основната история беше отчайващо позната:

Когато Тимъти Смадърс бил застрелян пред къщата си миналия месец, той носел златен часовник, златен пръстен и имал 83 долара в брой в джоба на панталона си. Така твърди съпругата му, която е очевидец на убийството, извършено от недоволен бивш негов подчинен. Полицаите и членовете от екипа за първа помощ твърдят, че тези ценности са придружили трупа на Смадърс, когато е бил закаран в моргата за аутопсия…“

Имаше и още, но нямаше смисъл да продължавам с четенето, за да разбера какво е написано в останалите статии. Случаят със Смадърс предизвика най-ужасната реклама, която офисът ми някога беше получавал.

Поставих копията в протегнатата ръка на Марк. Спаракино ме улови на въдицата си, но аз категорично реших да не се гърча.

— Щом сте чели историите, предполагам, сте забелязали, че имаше подробно разследване на случая и кабинетът ми беше оправдан.

— Да, наистина — каза Спаракино. — Вие лично сте изпратили ценностите в погребалния дом. Предметите са изчезнали след това. Проблемът е да се докаже. Госпожа Смадърс все още е на мнение, че бижутата и парите на мъжа й са откраднати във вашия офис. Говорих с нея.

— Офисът е бил оправдан, Робърт — монотонно произнесе Марк, докато разглеждаше статиите. — И на всичко отгоре на госпожа Смадърс е бил издаден чек за компенсиране на изгубената сума.

— Точно така — потвърдих ледено.