Патриша Корнуел - Решаваща улика

Навън беше тъмно, мъглата отразяваше светлината от фаровете право в очите ми. Видимостта беше почти нулева, а пътят, по който пътувах толкова често, изведнъж изглеждаше напълно непознат. Дори не бях сигурна къде се намирам. Напрегнато палех цигара, когато осъзнах, че съм осветена от нечии фарове. Тъмна кола, която не можех да видя добре, се приближи застрашително близо, после постепенно изостана. Продължи да поддържа същата дистанция, независимо дали ускорявах или забавях. Намерих отбивката, която търсех, завих и колата зад мен направи същото.

Пътят, по който трябваше сега да завия, беше неасфалтиран и немаркиран. Фаровете на задната кола продължаваха да осветяват бронята ми. Пистолетът ми се намираше вкъщи. Нямах нищо, освен малък газов спрей в лекарската ми чанта. Почувствах невероятно облекчение, когато голямата сива къща се появи иззад завоя. Не можах да се сдържа и високо казах: „Благодаря ти, Господи!“. Полукръглият частен път беше изпълнен с коли и полицейски светлини. Паркирах, а следящата ме кола се закова зад мен. Вторачено загледах как Марино се измъква отвътре и вдига яката на палтото си.

— Мили боже! — възкликнах вбесено. — Не мога да повярвам.

— И аз също — изсумтя той, приближавайки се към мен с дълги крачки. — И аз не мога да повярвам.

Марино погледна намръщено към светлините около стария бял ролс-ройс, паркиран пред задния вход на къщата.

— Мамка му! Само това мога да кажа — мамка му!

Ченгетата бяха навсякъде. Лицата им изглеждаха неестествено бледи на изкуствената светлина. Двигатели ръмжаха силно, а откъслечният шум от радиостанциите в полицейските коли се носеше из влажния, леден въздух. Лепенката, обозначаваща местопрестъпление, беше вързана за перилата на стълбите и отделяше района в зловещ жълт правоъгълник.

Цивилно ченге в старо кафяво кожено яке се отправи към нас.

— Доктор Скарпета? — запита той. — Аз съм детектив Пътийт.

Отворих чантата си, за да извадя гумените ръкавици и едно фенерче.

— Никой не е пипал тялото — уведоми ме той. — Направих точно това, което доктор Уотс ми нареди.

Доктор Уотс беше лекар с обща специалност и един от петстотинте назначени из щата съдебни лекари. Също така беше и отвратителен досадник. Веднага щом полицаите го повикали тази вечер, той ми се обади. Съществуваше практика главният съдебен лекар да бъде уведомен за подозрителна смърт или за неочакваната смърт на известна личност. За Уотс беше практика да избягва всеки случай, да го прехвърля на мен, защото той не можеше да се примири с неудобствата на писмената работа. Беше прочут с това, че не се явяваше на местопрестъпленията и нямаше следа от него и сега.

— Пристигнах тук заедно с униформените — обясняваше Пътийт. — Уверих се, че момчетата не правят нищо, освен най-необходимото. Не го обръщат или пипат дрехите му, или каквото и да било. Беше напълно мъртъв.

— Благодаря — казах разсеяно.

— Изглежда, е бил пребит до смърт и заклан. Може би и застрелян. Навсякъде има сачми. Ще ги видите. Не намерихме оръжие. Смятаме, че Харпър се е прибрал към седем без петнайсет. Паркирал е там, където сега е колата му. Предполагаме, че са го нападнали, когато е излязъл от нея.

Той погледна към белия ролс-ройс, плътно заобиколен от сенките на чемшири, по-стари и по-високи от самия него.

— Отворена ли беше вратата на шофьора, когато пристигнахте тук? — попитах.

— Не, мадам — отговори детективът. — Ключовете са на земята, като че ли ги е държал в ръката си, когато е паднал. Не сме докосвали нищо, както ви казах. Решихме да изчакаме, докато вие дойдете или времето ни принуди да действаме. Ще вали. — Той посочи към плътните мрачни облаци. — Може да е сняг. В колата няма следи от разместване или борба. Смятаме, че убиецът го е причакал, криейки се в храстите. Всичко, което мога да кажа, е, че нещата са се развили адски бързо, док. Сестра му не е чула нито изстрел, нито какъвто и да било шум.

Оставих го да говори с Марино, минах под кордона и доближих ролс-ройса. Очите ми инстинктивно оглеждаха всяко място, на което стъпвах. Колата беше паркирана успоредно на около три метра от стъпалата, вратата на шофьора се намираше откъм къщата. Заобиколих предницата с характерния й орнамент, спрях и извадих фотоапарата си.

Кери Харпър лежеше по гръб. Главата му се намираше на сантиметри от предната гума. Белият калник беше опръскан с кръв, плетеният пуловер на писателя беше променил бежовия си цвят на карминеночервено. Близо до хълбока му лежаха ключове. Всичко, което виждах в блестящата светлина на фаровете, изглеждаше червено. Бялата коса беше потъмняла от кръвта, лицето и скалпът — разкъсани там, където е бил ударен със страхотна сила с някакъв тъп инструмент, който беше разцепил кожата. Гърлото му бе прерязано от ухо до ухо. Главата беше почти отделена от врата. Насочих наоколо светлината на фенерчето си. Навсякъде блестяха сачми. По тялото и около него имаше разпилени хиляди, дори по капака на колата лежаха няколко. Сачмите не бяха изстреляни от оръжие.