Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Отнасям се сурово към себе си, доктор Скарпета — каза тя, когато очите ни се срещнаха. — Кери и аз сме замесени от едно и също тесто. Разликата между нас е, че аз не се опитвам да анализирам това, което не може да бъде променено. Кери постоянно изучаваше себе си, миналото си, силите, които го оформяха. Това му донесе и наградата „Пулицър“. А аз предпочетох да не се боря с нещо, което винаги ми е било ясно.

— Какво е то?

— Семейство Харпър е на края на съществуването си, безплодно и безполезно. След нас няма да остане никой.

Виното беше евтино местно бургундско, сухо, с лек металически вкус. Колко време още ще е нужно на полицаите, за да свършат? Преди известно време ми се стори, че чух ръмженето на влекача, който отведе колата ми.

— Приех като мой дълг грижата за брат ми, улеснявах изчезването на нашето семейство — каза мис Харпър. — Кери ще ми липсва само защото беше мой брат. Няма да седя и да лъжа колко прекрасен човек е бил. — Тя отново отпи от виното си. — Сигурно звучи ужасно студено.

Студено не беше подходящата дума.

— Оценявам честността ви — казах.

— Кери имаше въображение и променливи емоции. Аз не притежавам нито едно от двете и затова успях да се справя. В противен случай не бих могла да живея тук.

— Животът в тази къща изглежда доста уединен — предположих, че госпожица Харпър имаше това предвид.

— Нямам нищо против уединението.

— А срещу какво, госпожице Харпър? — запитах аз, докато посягах към цигарите си.

— Бихте ли желали още една чаша вино? — попита тя.

Лицето й беше наполовина закрито в сенките на огъня.

— Не, благодаря.

— Иска ми се никога да не бяхме идвали тук. Нищо хубаво не се случва в тази къща — каза тя.

— Какво възнамерявате да правите? — Застинах, когато забелязах празния й поглед. — Ще останете ли тук?

— Няма къде другаде да отида, доктор Скарпета.

— Струва ми се, че къщата лесно би могла да се продаде — отговорих аз.

Вниманието ми се насочи отново към портрета над камината. Нарисуваното младо момиче се усмихваше загадъчно на тайни, които никога нямаше да разкаже.

— Трудно е да изоставите железния си дроб, доктор Скарпета.

— Моля?

— Прекалено стара съм за промени — обясни тя. — Прекалено стара съм, за да се стремя към добро здраве и нови приятелства. Миналото е моят живот. Вие сте млада. Някой ден ще разберете какво е да погледнеш назад. Ще видите, че е неизбежно. Ще откриете, че личният ви живот ви дърпа назад към познатите стаи, където са се случвали събития, които са ви отчуждили от реалността. Ще откриете, че разбитото ви сърце всъщност е доста удобно, а хората, които са ви предали, са станали дружелюбни с течение на времето. Ще се връщате доброволно към болката, от която навремето сте бягали. По-лесно е. Това е всичко. По-лесно е.

— Имате ли идея кой уби брат ви? — попитах направо, защото отчаяно исках да сменя темата.

Стърлинг Харпър остана загледана в огъня и не ми отговори.

— А знаете ли нещо за Берил? — настоях аз.

— Знаех, че я тормозеха месеци, преди това да се случи.

— Месеци преди да я убият? — попитах.

— Ние с Берил бяхме много близки.

— И сте знаели, че някой я тормози?

— Да, и я заплашва.

— Тя ли ви каза, че са я заплашвали?

— Разбира се — отговори мис Харпър.

Марино беше проверявал телефонните сметки на Берил. В тях не фигурираха разговори с Уилямсбърг — нито един. Нито пък открихме писма до Берил, написани от госпожица Харпър или брат й.

— Поддържахте ли контакт с нея? — попитах.

— Много близък контакт — отговори тя. — Поне доколкото беше възможно. Имахме затруднения заради книгата, която пишеше, и нарушаването на договора с брат ми. Нещата станаха грозни. Кери побесня.

— Откъде разбра брат ви за книгата на Берил? Тя ли му каза какво пише?

— Адвокатът й свърши работата.

— Спаракино?

— Не знам подробности за разговора му с Кери — започна тя с мрачно лице. — Но брат ми бе уведомен за книгата на Берил. Знаеше предостатъчно, за да се ядоса. Адвокатът тайно утежняваше положението. Ходеше при Берил и Кери поотделно, действаше като че ли в интерес само на единия от тях в зависимост от това с кого говори в момента.

— Знаете ли нещо за съдбата на книгата й? — запитах внимателно. — Дали е у Спаракино? Дали я подготвят за публикуване?

— Преди няколко дни той се обади на Кери. Подочух части от разговора им — достатъчно, за да разбера, че ръкописът е изчезнал. Споменаха вашия офис. Чух Кери да казва нещо за съдебния лекар. Предполагам, ставало е дума за вас. Точно в този момент Кери побесня. Реших, че Спаракино се е опитвал да разбере дали има някаква възможност ръкописът да е у брат ми.