Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Страхувам се, че това е невъзможно — отговори тя неубедително. — Телефонът се развали малко след като си тръгнаха полицаите. Това често се случва при лошо време.

Наблюдавах я как разравя горящите дърва. Синкав дим се издигаше изпод тях, нагоре в комина изхвърчаха искрици.

Бях забравила. До този момент въобще не ми бе дошло наум.

— Вашата приятелка… — казах.

Стърлинг Харпър отново разрови огъня.

— Полицаите казаха, че приятелката ви е тръгнала насам и ще остане при вас тази нощ…

Госпожица Харпър бавно се изправи и се обърна. Лицето й беше зачервено от горещината.

— Да, доктор Скарпета — каза тя. — Толкова мило от ваша страна, че дойдохте.

Госпожица Харпър се завърна с още вино точно когато часовникът пред вратата на библиотеката удари дванадесет.

— Часовникът — каза тя. — Закъснява с десет минути. Винаги го прави.

Телефонът в къщата наистина не работеше. Проверих. До града имаше няколко километра, а снежната покривка надминаваше десет сантиметра. Не можех да тръгна.

Брат й беше мъртъв, Берил — също. Госпожица Харпър беше единствената останала. Надявах се, че това е само съвпадение. Запалих цигара и отпих глътка вино.

Стърлинг Харпър не притежаваше физическата сила да убие брат си и Берил. Ами ако убиецът искаше да ликвидира и нея? Какво ще стане, ако той се върне?

Пистолетът ми беше вкъщи. Полицаите щяха да обградят района. Как? В снегорини?

Осъзнах, че госпожица Харпър ми говореше нещо.

— Съжалявам — усмихнах се насила.

— Изглеждате измръзнала — повтори тя.

Седна отново в бароковото си кресло и се загледа в огъня със спокойно лице. Звукът от пламъците напомняше за плющящо знаме. От време на време силните пориви на вятъра издухваха пепел вън от камината. Изглежда, Стърлинг харесваше компанията ми. Ако бях на нейно място, и аз нямаше да искам да остана сама.

— Добре съм — излъгах аз, защото наистина ми беше доста студено.

— С удоволствие ще ви донеса един пуловер.

— Моля, не се притеснявайте. Чувствам се чудесно.

— Невъзможно е да затоплиш тази къща — продължи тя. — Високите тавани, а и не е добре изолирана. Но човек свиква с това.

Помислих си за моята модерна, отоплявана с газ къща в Ричмънд, за огромното си легло с твърд матрак и електрическо одеяло, за стека цигари в шкафа под хладилника и хубавото уиски в бара ми. После помислих за ветровития, мрачен втори етаж на „Горичката Кътлър“.

— Тук ще ми бъде много удобно. На канапето — казах.

— Глупости. Огънят скоро ще угасне.

Стърлинг Харпър си играеше с копчето на пуловера си. Погледът й не се отместваше от огъня.

— Госпожице Харпър — опитах за последен път. — Имате ли идея кой може да е извършил това? Берил, брат ви… Защо?

— Смятате, че е един и същи човек — каза го като факт, а не въпрос.

— Трябва да обмисля всяка възможност.

— Иска ми се да можех да ви кажа нещо, което да помогне — отговори тя. — Но вероятно това е без значение. Който и да е — направеното си е направено.

— Не искате ли той да бъде наказан?

— Имаше достатъчно наказания. Те не могат да поправят извършеното.

— Берил нямаше ли да желае да го хванат?

Тя се обърна към мен с широко отворени очи.

— Иска ми се да бяхте я познавали.

— Познавам я. По друг начин — казах нежно.

— Не мога да ви обясня…

— Няма нужда, госпожице Харпър.

— Можеше да е толкова хубаво…

За секунда видях мъката й, промененото й лице. После тя се овладя. Нямаше нужда да завършва мисълта си. Щеше да е толкова хубаво, ако не е имало някой, който да разделя Берил и Стърлинг Харпър. Близки. Приятелки. Животът е празен, когато си сам, когато няма кого да обичаш.

— Съжалявам — емоционално казах аз. — Ужасно съжалявам, госпожице Харпър.

— Средата на ноември е — произнесе тя и отново отмести погледа си от мен. — Необичайно рано за сняг. Бързо ще се стопи, доктор Скарпета. Утре сутрин ще можете да тръгнете. Дотогава полицаите ще си спомнят за вас. Чудесно беше, че дойдохте.

Изглежда, е знаела, че ще остана тук. За момент изпитах странното чувство, че тя някак си го е планирала. Разбира се, това беше невъзможно.

— Ще ви помоля да направите нещо — каза тя.

— Какво, госпожице Харпър?

— Върнете се тук през пролетта. Елате през април.

— С удоволствие — отговорих.

— Незабравките ще са разцъфнали. Зелените поляни ще са изпъстрени с бледосиния им цвят. Прекрасно е. Това е любимото ми време на годината. Ние с Берил ходехме да берем незабравки. Разглеждали ли сте ги някога отблизо? Или сте като повечето хора, които ги приемат за даденост и никога не се замислят за тях, защото те са толкова мънички? Невероятно красиви са, когато ги държиш близо до себе си. Прекрасни, като че ли изработени от порцелан и изрисувани от съвършената божия ръка. Носехме ги в косите си и пълнехме вазите в къщата. Обещайте ми, че ще се върнете през април. Обещавате, нали? — Тя се обърна към мен и от мъката в очите й ме заболя.