Патриша Корнуел - Решаваща улика

Не плаках, когато баща ми умря. Боледуваше от толкова много години, че бях свикнала да потискам емоциите си. През по-голямата част от детството ми той беше на легло. Когато умря, ужасната мъка на майка ми ме докара до по-високо ниво на самостоятелност и от тази по-безопасна височина усъвършенствах изкуството си да преживявам съсипването на семейството ми.

С нещо подобно на безчувствена сдържаност наблюдавах разправиите между майка ми и по-малката ми сестра, Дороти, която беше ужасен егоист от самото си раждане. Аз мълчаливо се отдръпвах от скандалите и крясъците и се опитвах да спася живота си. Бягах от войните вкъщи и прекарвах все повече часове в училище и библиотеката, където започнах да осъзнавам зрелостта на ума си и наградите, които той щеше да ми донесе. Усъвършенствах се в учението и се заинтересувах от биологията. На петнадесет години бях прочела анатомията на Грей и тя стана основното в самообразованието ми, обект на надеждите и вярата ми. Щях да напусна Маями и да отида в колеж. Във време, когато жените работеха като учителки, секретарки и домакини, аз щях да стана лекар.

В училище имах шестици по всички предмети. Играех тенис и четях по време на ваканциите, докато семейството ми водеше битки като ветерани от Конфедерацията в свят, отдавна завладян от Севера. Не се интересувах от момчета и имах малко приятели. Завърших първа в класа и заминах за Корнел с пълна стипендия, после учих медицина в „Джон Хопкинс“ и право в Джорджтаун, след това се върнах в „Джон Хопкинс“ за специализацията по патология. Не бях напълно наясно какво правя. Кариерата, която започвах, щеше завинаги да ме върне към ужасния факт на смъртта на баща ми. Щях да се сблъсквам и да разглеждам смъртта хиляди пъти, да я проучвам и после представям в съда, да разбера всичките й зловещи подробности. Но нищо не успя да върне обратно баща ми и детето в мен никога не престана да тъгува.

Въглените пукаха в камината, а аз задрямах неспокойно.

Часове по-късно чертите на затвора ми започнаха да се проясняват в синия здрач. Болка прониза краката и гърба ми, когато схванато се изправих и отидох до прозореца. Слънцето приличаше на бледо яйце над тъмносивата река, дърветата изглеждаха черни на фона на белия сняг. Огънят беше угаснал и два въпроса дълбаеха изтормозения ми мозък. Щеше ли госпожица Харпър да умре, ако аз не бях тук? За нея беше доста удобно да умре, докато аз съм в къщата й. Защо е отишла в библиотеката? Представих си я как слиза по стълбите, слага още дърва в огъня и се настанява на канапето. Седи и гледа пламъците и изведнъж сърцето й спира. Или пък е гледала към портрета?

Запалих всички лампи. Дръпнах един стол близо до камината, покатерих се и освободих тежкия портрет от куките. Отблизо не изглеждаше толкова обезпокояващ. Ефектът се губеше в цветните сенки и деликатните следи от четката в плътната маслена боя. Слязох от стола и поставих прашната картина на пода. Нямаше подпис или дата, а и портретът явно не беше толкова стар, колкото си мислех. Цветовете бяха приглушени нарочно, за да изглеждат стари, а по картината нямаше и най-слаба следа от напукване.

Обърнах я обратно и прегледах гърба. В средата му имаше златен печат с гравирано на него името на работилница за рамки в Уилямсбърг. Записах я, качих се пак на стола и върнах портрета на мястото му. После клекнах пред огъня и деликатно взех частици от него с молив, изваден от чантата ми. На върха на купчината изгорели дърва имаше странен слой бяла пепел, която се разпадаше като паяжина — от най-лекото докосване. Под това имаше нещо прилично на стопена пластмаса.

— Не се обиждай, док — каза Марино, докато изкарваше колата от паркинга, — но изглеждаш ужасно.

— Много ти благодаря — измърморих аз.

— Не исках да те обидя, казах го вече. Предполагам, не си спала много.

Когато сутринта не се бях появила за аутопсията на Кери Харпър, Марино веднага се обадил на полицията в Уилямсбърг. Малко по-късно се появиха двама стеснителни полицаи, веригите им за сняг шумоляха по гладкия бял път. След потискащите въпроси относно смъртта на Стърлинг Харпър, трупът й беше натоварен в линейката и изпратен в Ричмънд, а полицаите ме оставиха в управлението в Уилямсбърг, където ме черпиха кафе и кифлички, докато Марино дойде да ме вземе.

— Не бих останал цяла нощ в онази къща по никакъв начин — продължи Марино. — Не ми пука дали е десет под нулата. Предпочитам да ми измръзне задникът, вместо да прекарам нощта с един вкочанен…