Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Знаеш ли къде е улица „Принцеса“? — прекъснах го.

— Защо? — Тъмните му очила се завъртяха към мен.

Снегът беше като бял огън на слънцето, улиците бързо се покриваха с киша.

— Интересува ме един адрес — 507, улица „Принцеса“ — отговорих му с тон, показващ, че очаквам той да ме заведе там.

Мястото се намираше в края на историческия район, сгушено между други офиси на площад „Мърчънт“. В наскоро направения паркинг имаше не повече от дузина коли, покривите им бяха покрити със сняг. Успокоих се, когато видях, че работилницата беше отворена.

Марино не ми зададе никакъв въпрос, докато излизах от колата. Вероятно усети, че в момента нямам настроение за разговор. В помещението имаше само един клиент — млад мъж в черно палто, който небрежно преглеждаше роло с репродукции, докато жена с дълга руса коса работеше на сметачната машина в ъгъла.

— Мога ли да ви помогна? — попита русата жена, като ме погледна равнодушно.

— Зависи от колко време работите тук — отговорих.

Хладният, изпълнен със съмнение поглед ме накара да осъзная, че сигурно изглеждам кошмарно. Бях спала върху палтото си, косата ми беше ужасно рошава. Засрамено се опитах да оправя един кичур и усетих, че съм изгубила едната си обица. Обясних на жената коя съм и за да я убедя, й показах тънкия черен портфейл, съдържащ месинговата значка на съдебния лекар.

— Работя тук от две години — каза тя.

— Интересува ме една картина, рамкирана в работилницата ви вероятно преди да постъпите тук. Портрет донесен от Кери Харпър.

— О, боже! Чух по радиото тази сутрин за случилото се. Имам предвид — за случилото се с него. Какъв ужас — заекна тя. — Ще трябва да говорите с господин Хилджмън.

Тя изчезна някъде отзад, за да го доведе.

Хилджмън беше възрастен, изискан джентълмен, който категорично заяви:

— Кери Харпър не е идвал в магазина от години, а и никой тук не го познаваше добре, поне доколкото знам.

— Господин Хилджмън — започнах. — Над камината в библиотеката на Кери Харпър има един портрет на русо момиче. Бил е рамкиран в работилницата ви може би преди доста години. Помните ли го?

Сивите очи ме погледнаха над очилата. В тях нямаше и следа от спомен.

— Изглежда доста стар — обясних. — Добра имитация, но сравнително необичаен като идея. Момичето е на девет, десет години, най-много дванадесет, но е облечено като млада жена в бяло. Седи на малка пейчица и държи сребърна четка за коса.

Идеше ми да се ритна заради това, че не се сетих да направя моментална снимка на портрета. Фотоапаратът ми се намираше в лекарската чанта, а въобще не ми дойде тази мисъл. Явно съм била прекалено разстроена.

— Знаете ли — каза господин Хилджмън с прояснен поглед. — Май си спомням за какво говорите. Много красиво момиче, но необикновено. Да. Доста предизвикателно, доколкото си спомням.

Не го насилвах.

— Трябва да е било преди около петнадесет години… Нека да помисля. — Той докосна устните си с пръст. — Не. — Поклати глава. — Не бях аз.

— Не бяхте вие? Какво не бяхте? — попитах.

— Не извърших рамкирането. Сигурно Клара го е правила. Помощничката ни по онова време. Смятам, дори съм сигурен, че Клара го рамкира. Много скъпа работа, която всъщност не си заслужаваше парите. Искам да кажа — картината не беше особено добра. Всъщност беше една от най-несполучливите й работи.

— Нейни? — прекъснах го. — Клара ли имате предвид?

— Не. Говоря за Стърлинг Харпър. — Той ме погледна замислено. — Тя е художникът. Навремето рисуваше много. В къщата имаше студио, доколкото знам. Разбира се, никога не съм ходил там. Но тя носеше тук много от работите си, за да ги сложат в рамка. Повечето пейзажи. Картината, която ви интересува, е единственият портрет.

— Кога беше нарисуван?

— Поне преди петнадесет години, както ви казах.

— Позирал ли е някой за него? — попитах.

— Може да е правен и по снимка… — Той се намръщи. — Всъщност не мога да отговоря на въпроса ви. Но ако някой е позирал за портрета, не знам кой може да е бил това.

Не показах изненадата си. Берил трябва да е била на шестнадесет или седемнадесет по онова време и е живяла в „Горичката Кътлър“. Възможно ли е господин Хилджмън и хората в града да не са знаели това?

— Тъжна работа — замисли се той. — Толкова талантливи и интелигентни хора. Без семейство, без деца…

— А приятели? — попитах.

— Аз не ги познавах лично — отговори майсторът.

И никога няма да ги познаваш, мрачно помислих аз.