Патриша Корнуел - Решаваща улика

Той спря, после поклати глава и се захили.

— Признавам, че съм доста впечатлен. Сутринта чух по радиото, че си го „скопила“. Вярно ли е?

— Не съвсем — отговорих притеснено.

— Знаете ли кой е и какво е търсил?

— Не сме сигурни — казах. — Влязъл е в хладилната стая и е правил снимки. На телата на Стърлинг и Кери Харпър. Досиетата, които преглеждаше, когато го заварих, не ми говорят нищо.

— Те по азбучен ред ли са подредени?

— Той гледаше отделението от М до Н.

— М като Мадисън?

— Вероятно — отговорих. — Но нейното досие е заключено в предния офис. В шкафа ми няма нищо за случая.

След дълго мълчание той потупа тефтера си с пръст и каза:

— Написах това, което знам за смъртните случаи. Берил Мадисън, Кери Харпър, Стърлинг Харпър. Напомня за криминален роман, нали? И сега тази интрига с изчезналия ръкопис, в която е намесен главният съдебен лекар… Искам да ти кажа няколко неща, Кей. Първо — ако още някой се обади във връзка с ръкописа, смятам, че ще бъде по-разумно да го препратиш към мен. Няма да се учудя, ако последва някой изфабрикуван процес. Моят персонал ще се включи в случая. Ще опитаме да отклоним тълпите журналисти. Второ, и върху това доста съм мислил, искам да бъдеш като айсберг.

— Какво точно имаш предвид? — попитах неловко.

— Видимото на повърхността е само част от това, което се намира отдолу — отговори Етридж. — Не казвам да не се появяваш в обществото, макар да е хубаво да си по-незабележима. Минимални изявления за пресата и разговори с репортери.

Той отново се заигра с ланеца си.

— Обратнопропорционална на невидимостта ще бъде активността ти, намесата ти, ако предпочиташ така.

— Намесата ми? — възпротивих се аз. — Това ли е начинът ти да ми кажеш да си върша работата, нищо друго, освен работата, и да държа офиса си в сянка?

— И да, и не. Да на това да си вършиш работата. Колкото до това да държиш офиса в сянка, страхувам се, че вече нямаш контрол над положението. Познавам добре Робърт Спаракино.

— Срещал ли си го? — попитах.

— Имах лошия късмет да се запозная с него в университета.

Погледнах го невярващо.

— Колумбия, випуск’55 — продължи Етридж. — Охранен, арогантен младеж, със сериозни дефекти в характера. Беше много умен. Можеше да завърши на първо място от съвипускниците и да го назначат във Върховния съд, ако аз не бях проявил състезателен дух и упоритост. Заминах за Вашингтон и се радвах на привилегията да работя за Хюго Блек. Робърт остана в Ню Йорк.

— Прости ли ти някога? — попитах и усетих как ме обземат подозрения. — Предполагам, съперничеството е било страхотно. Той някога прости ли ти, че си го победил и си завършил на първо място?

— Никога не пропуска да ми изпрати коледна картичка — сухо произнесе Етридж. — Написана на компютър, името му подпечатано, а моето — написано погрешно. Просто достатъчно безлична, за да бъде обидна.

Започвах да разбирам защо Етридж искаше всички разправии със Спаракино да минават през неговия кабинет.

— Смяташ ли, че е възможно той да ми създава неприятности, за да си отмъсти на теб? — предположих колебливо.

— Какво? Да знае, че ръкописът не съществува, да раздухва историята из цялата страна, за да може непряко да ми насини окото и да ми причини главоболия? — Той мрачно се усмихна. — Мисля, че не е твърде вероятно това да е единствената му причина.

— Но може да е допълнителен стимул — отбелязах. — Спаракино знае, че всяка бъркотия и спор, засягащи офиса ми, ще бъдат оправяни от главния прокурор. А от това, което ми разказа, се вижда, че той е адски отмъстителен.

Етридж започна бавно да потропва с пръсти и каза:

— Нека ти разкажа нещо, което чух за Робърт Спаракино, когато бях в Колумбия. Той е от разбито семейство и живеел с майка си, докато отдръпналият се баща правел хубави пари на Уолстрийт. Очевидно детето посещавало баща си в Ню Йорк няколко пъти годишно. Бил преждевременно развит, запален читател, луд по литературния свят. Веднъж успял да убеди баща си да го заведе на обяд в „Алгонкуин“ в ден, когато Дороти Паркър 7 7 Дороти Паркър (родена Ротшилд), (1893–1967) — американска писателка. — Б.пр. и нейната „Кръгла маса“ трябвало да бъдат там. Робърт, тогава на не повече от десет години, бил планирал всичко, както гласеше историята, разказана на няколко пийнали приятели в Колумбийския университет. Смятал да се приближи до масата на Дороти Паркър, да протегне ръка и да се представи с думите: „Госпожице Паркър, винаги съм искал да се запозная с вас“, и т.н. Но когато стигнал до масата й, се смутил и вместо това казал: „Госпожице Паркър, винаги съм искал да ви доставя голямо удоволствие“. Духовита както винаги, тя отговорила: „Много мъже са ми казвали това, макар между тях да не е имало толкова млад като теб“. Последвалият гръмогласен смях смазал Спаракино, унижил го. Никога не могъл да го забрави.