Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Нали знаеш — продължи Марино. — Винаги, когато известен автор умре, започват да издават разни не печатани досега неща. Повечето са дивотии, които нещастникът никога не е и искал да публикува.

— Да. Могат да ги нарекат „Отпадъци от литературен банкет“ — измърморих.

— К’во?

— Няма значение. Тук няма дори десет страници — отговорих разсеяно. — Трудно ще е да се направи книга от тях.

— Да. Затова може да се публикува в „Ескуайър“ или „Плейбой“, вместо да издават книга. Вероятно ще направят някоя кинта и от това — каза Марино.

— Тази дума определено насочва към име на място или компания — отсъди Уил, без да обръща внимание на разговора ни. — „Ко“ е с главни букви.

— Интересно. Твърде интересно — казах.

Марино стана, за да хвърли един поглед.

— Внимавай да не дишаш върху него — предупреди го Уил, като внимателно държеше пинцетите, с които подреди дребните черни буквички.

— Компания, колеж, страна — предложих аз.

Усетих отново кръвообращението си и започнах да се събуждам.

— Да, но кое може да има „нище“ преди него? — замисли се Марино.

— Някоя област във Вирджиния? — попита Уил.

Не можахме да се сетим за нито една област, която да завършва с „нище“.

— Пристанище — предположих аз.

— Добре, но последвано от „Ко“? — В гласа на Уил прозвуча съмнение.

— Може да е „еди-какво си — пристанище. Компания“ — каза Марино.

Взех телефонния указател. Там имаше пет фирми с имена, започващи с „пристанище“: „Пристанище юг“, „Пристанище изток“, „Пристанище за внос“, „Пристанищно село“, „Пристанищен площад“.

— Не звучи особено подходящо — каза Марино.

Не извадихме по-голям късмет и когато се обадих на информация и поисках да ми дадат имената на всички фирми в Уилямсбърг и околностите, които са наречени „Пристанище това“ или „Пристанище онова“. Освен един жилищен комплекс нямаше нищо друго с подобно име.

После се обадих на детектив Пътийт в участъка в Уилямсбърг, но и той не можа да се сети за друго, освен квартала.

— Вероятно не трябва да се захващаме толкова сериозно с това — отбеляза раздразнено Марино.

Уил отново се зарови в кутията с пепел. Марино погледна над рамото ми към списъка с намерените досега думи.

„Ти, твой, аз, мой, ние и добре“ бяха най-често срещани. Другите цели думи включваха обикновени части на изречението — „и, е, беше, това, този, които, но, един“. Някои от думите бяха по-специфични — „град, дом, знам, моля, работа, страх, мисля, липсваш“. Колкото до непълните думи — можехме само да гадаем какво са означавали. Открихме и няколко производни на „ужас“. Естествено нямаше начин да схванем нюанса. Дали човекът е имал предвид „ужасно е“, „ужасно съм разтревожен“, „ужасно ми липсваш“, или пък любезното — „ужасно мило от ваша страна“, не можеше да се разбере.

Намерихме и няколко останки от имената Стърлинг и Кери.

— Почти сто процента съм сигурна, че е изгорила лични писма — реших аз. — Видът хартия и използваните думи ме карат да мисля така.

Уил се съгласи.

— Намери ли някаква хартия в къщата на Берил? — попитах Марино.

— Компютърни листа, за пишеща машина, това беше. Нямаше от луксозните, за които говориш — каза той.

— Нейният принтер е използвал индигова лента — напомни ни Уил, докато извличаше ново късче пепел с пинцетите, и добави: — Струва ми се, че имаме още нещо.

Погледнах. Този път беше останала само буквата „С“.

— Берил е имала компютър и принтер „Ланиър“ — казах на Марино. — Смятам, че трябва да разберем дали винаги си е служила с тях.

— Прегледах разписките й — отговори той.

— За колко години? — попитах.

— За колкото имаше. Пет, шест.

— Същият компютър?

— Не — отговори Марино. — Но същият принтер, док. Нещо, наречено хиляда и шестстотин, с печатащо устройство тип „маргаритка“. Винаги е използвала един и същи вид ленти. Нямам идея с какво е писала преди това.

— Разбирам.

— Радвам се, че поне ти разбираш — оплака се Марино масажирайки врата си. — Аз лично не схващам ни едно от тия проклети неща.

Националната академия на ФБР в Куантико, Вирджиния, представлява оазис от стъкло и тухли, по средата на изкуствен район за бойни действия. Никога няма да забравя първия си престой тук преди три години. Лягах си и ставах при шума на полуавтоматични оръжия. Един следобед по време на тренировката поех в погрешна посока в гората и едва не бях премазана от танк.

Беше събота сутрин. Имахме определена среща с Бентън Уесли. Марино видимо се оживи, когато пред погледите ни се появиха фонтанът и знамената на академията. Трябваше да правя две крачки за всяка негова, за да мога да го следвам в просторното слънчево фоайе на новата сграда, която до такава степен приличаше на луксозен хотел, че си беше спечелила името „Куантико Хилтън“. Марино остави пистолета си на рецепцията, разписахме се и си закачихме пропуските за гости. Секретарката се обади на Уесли, за да потвърди приема ни.