Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Винаги е била животът ти — каза той. — Но и моята работа е животът ми. Това оставя много малко място за дипломация.

Думите, лицето му разбиваха сърцето ми. Знаех, че е прав. Опитах се да заговоря отново и сълзите потекоха по лицето ми.

Прегърнахме се здраво и след известно време той заспа в ръцете ми. Нежно се освободих, станах и отидох до прозореца. Седнах и пуших, докато мислите ми препускаха в надпревара. Не усетих колко време е изминало, докато зората не оцвети небето в розово.

Къпах се дълго време. Горещата вода ме успокои и подсили решителността ми. Освежена и облечена в робата си, напуснах влажната баня. Открих Марк буден. Поръчваше закуска по телефона.

— Връщам се в Ричмънд — обявих твърдо, като седнах до него на леглото.

Марк се намръщи.

— Това не е добра идея, Кей.

— Намерих ръкописа, ти заминаваш, а аз не искам да стоя тук сама и да чакам Франки, Скот Партин или самият Спаракино да се появят — обясних.

— Още не са открили Франки. Прекалено рисковано е. Ще уредя тук да те пазят — възпротиви се той. — Или в Маями. Там дори ще е по-добре. Можеш да останеш при семейството си за известно време.

— Не.

— Кей…

— Марк, Франки може вече да е напуснал Ричмънд. Може да не го намерят още няколко месеца. Може никога да не го намерят. Какво би трябвало да направя? Да се крия във Флорида завинаги?

Марк се облегна на възглавницата и не отговори. Хванах го за ръката.

— Не мога да позволя животът и кариерата ми да бъдат смущавани по този начин и отказвам вече да бъда заплашвана. Ще се обадя на Марино и ще го помоля да ме посрещне на летището.

Марк ме прегърна, погледна ме в очите и каза:

— Ела с мен във Вашингтон. Или поне остани в Куантико за известно време.

Поклатих глава.

— Нищо лошо няма да ми се случи, Марк.

Той ме притисна към себе си.

— Не мога да спра да мисля за случилото се с Берил.

Аз също не можех.

Целунахме се за довиждане на летището в Маями. Отдалечих се бързо от него, без да се обърна назад. Събудих се само заради смяната на самолета, която трябваше да направя в Атланта. През останалото време спах дълбоко. Бях физически и емоционално изтощена.

Марино ме посрещна на изхода. За първи път усети настроението ми и ме последва мълчаливо и търпеливо през терминала. Коледната украса по витрините на магазините засили депресията ми. Не очаквах празниците с нетърпение. Не знаех кога ние с Марк отново ще се видим. Нещата се влошиха още повече, когато двамата с Марино стигнахме до багажната лента, където прекарахме пълен час, наблюдавайки как багажът мързеливо се върти по нея. Това даде възможност на Марино да ме инструктира подробно относно бъдещите ми действия. Вбесих се окончателно. Най-после обявих куфара си за изчезнал. След досадата от попълването на подробен формуляр за изчезнали вещи прибрах колата си и с Марино зад себе си подкарах към вкъщи.

Тъмната дъждовна нощ милостиво прикриваше щетите, нанесени на предния ми двор. Паркирах пред къщата. Малко по-рано Марино ми беше напомнил, че не са имали късмет в издирването на Франки, докато мен ме нямаше. Марино не искаше да рискува. Грижливо насочи лъча на фенера си към къщата в търсене на счупени прозорци или нещо друго, подсказващо за нахлуване в нея, после ме придружи из всички стаи, като палеше лампите и проверяваше гардеробите и дори под леглата.

Отправяхме се към кухнята, за да пием по кафе, когато чухме пращенето на радиостанцията му.

— Две-петнайсет, десет-трийсет и три…

— Мамка му! — изсумтя Марино и извади радиото от джоба си.

Десет-трийсет и три беше кодът за убийство. Отговорите на полицаите свистяха като куршуми из въздуха. Патрулните коли потегляха с ръмжене като реактивни самолети. В магазина за хранителни стоки, недалеч от дома ми, имаше един полицай. Очевидно застрелян.

— Седем-нула-седем, десет-трийсет и три — излая Марино на диспечера в отговор и забърза към вратата.

— По дяволите! Уолтърс! Той е просто едно шибано хлапе! — Марино изтича навън в дъжда, псувайки и извика към мен: — Заключи се, док. Ще изпратя двама униформени веднага.

Разхождах се нервно из кухнята. Най-после седнах до масата и си сипах чист скоч. Слушах силния дъжд, който барабанеше по прозорците и покрива. Куфарът ми беше загубен, а трийсет и осем калибровият рюгер се намираше в него. Пропуснах да спомена тази подробност на Марино, защото бях затъпяла от умора. Прекалено нервна, за да си легна, започнах да преглеждам ръкописа на Берил. Добре поне, че проявих малко разум в това отношение и го взех като ръчен багаж в самолета. Пиех питието си и чаках пристигането на полицаите.