Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Вярно е.

— А когато е нападнал Харпър, вероятно е оставил возилото си някъде по пътя и е извървял пеша останалото разстояние. — Той се замисли. — Тапицерията на шофьорската седалка беше изгнила.

— Моля? — Вдигнах поглед от писмото.

— Беше я покрил с одеяло, което явно е задигнал от някой самолет.

— Това ли е източникът на оранжевото влакънце?

— Трябва да направят няколко теста. Но смятаме, че е така. Одеялото има оранжеви и червени райета, а Франки е седял на него, отивайки към къщата на Берил. Това обяснява дивотията с терористите. Някой от пътниците е използвал одеяло като онова на Франки по време на презокеански полет. После очевидно е сменил самолета и оранжевото влакънце се е оказало в отвлечения в Гърция самолет. Бинго! Един нещастен морски пехотинец бива убит, а към кръвта му залепва нашето оранжево влакънце. Имаш ли представа какво количество влакна се прехвърлят от един самолет в друг?

— Трудно ми е дори да си представя — съгласих се аз, като се чудех каква ли е причината да съм в списъка на всички компании в Америка, които изпращат каталози за поръчки по пощата. — Вероятно това е и обяснението защо Франки е имал толкова много влакна по дрехите си. Работил е в багажното отделение. Обикалял е навсякъде из летището и сигурно е влизал и в самолетите. Кой знае какво е правил и какви частици са се залепили към дрехите му.

— Хората от „Омега“ носят униформени ризи — забеляза Марино. — Бежови. Изработени от дайнел.

— Интересно.

— Ти би трябвало да знаеш това, док — каза той, наблюдавайки ме внимателно. — Беше облечен с такава, когато го застреля.

Не помнех. Спомнях си само тъмния шлифер и бледото му лице, покрито с кръв и пудра от пожарогасителя.

— Добре — казах. — Дотук разбрах всичко. Но не мога да си обясня откъде Франки е намерил телефонния номер на Берил. Не е бил регистриран в указателя. А и как е знаел, че тя ще долети от Кий Уест на двайсет и девети октомври вечерта? И как, по дяволите, е знаел кога аз самата се връщам в Ричмънд?

— Компютрите — отговори Марино. — Цялата информация за пътниците, включително номерата на полетите, телефоните и домашните адреси, се намира в компютрите. Предполагам, Франки е успявал да бъзика компютрите, когато някой от служителите на аеролиниите е оставял компютъра си включен, докато за момент отиде донякъде, а наоколо няма много хора — късно през нощта или рано сутринта. Летището му е било като втори дом. Няма начин да узнаем какви точно ги е вършил, когато никой не му е обръщал внимание. Не е бил разговорлив, наистина незабележителен тип — промъкващ се наоколо тихо като котка.

— Според теста за интелигентност — започнах аз, докато удрях поредния печат, — неговата е била доста над средното ниво.

Марино не отговори.

Измърморих:

— Коефициентът му на интелигентност е бил на сто и двайсет.

— Да, да — изсумтя Марино нетърпеливо.

— Просто ти казвам.

— По дяволите! Ти наистина приемаш тия тестове на сериозно, а?

— Те са добър показател.

— Не са евангелие все пак.

— Не, не бих казала, че са чак евангелие — съгласих се.

— Доволен съм, че не знам какъв е моят коефициент.

— Трябва да си направиш тест за интелигентност, Марино. Никога не е прекалено късно за това.

— Надявам се, че ще е по-висок от проклетия ми резултат в боулинга. Само това мога да кажа.

— Не е твърде вероятно. Освен ако си адски лош играч на боулинг.

— Така беше последния път.

Свалих очилата и внимателно разтърках очите си. Имах зловещо главоболие и чувствах, че то никога няма да престане.

Марино продължи:

— Ние с Бентън смятаме, че Франки е взел телефонния номер на Берил от компютъра и малко по-късно е започнал да проследява полетите й. Предполагам, от компютъра е научил, че тя е взела самолета до Маями през юли, когато е бягала, ужасена от издрасканото на вратата й сърце…

— Имаш ли някаква теория кога точно е изрисувал сърцето? — прекъснах Марино и придърпах кошчето за хартии по-близо.

— Когато е летяла до Балтимор, Берил е оставяла колата си на летището. Последната й среща с мис Харпър е била в началото на юли — по-малко от седмица, преди да открие любовното послание на вратата.

— Значи може да го е направил, докато колата е била паркирана на летището.

— Ти какво мислиш?

— Смятам, че е напълно приемливо.

— Съгласен съм.

— После Берил побягва към Кий Уест. — Продължавах да атакувам пощата си. — А Франки непрестанно проверява компютъра за резервацията й за връщане. И така е узнал кога точно ще си дойде.