Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Давам ти време до осем часа довечера. Дотогава всичко ще се е върнало към нормалното, точно както си беше преди.

— Много ти благодаря — казах доста рязко.

— Имаш добър персонал. Знаят как да се оправят с нещата, докато те няма. Какво лошо има в това?

— Нищо. — Запалих цигара и отместих още няколко листа, за да намеря пепелника.

Марино го взе от края на бюрото и го побутна към мен.

— Хей, не е като да нямат нужда от теб — каза той.

— Няма незаменими хора.

— Да бе. Знам, че точно това си мислеше.

— Нищо не мисля. Просто съм разсеяна.

Протегнах се към десния рафт и взех бележника с датите. Роуз беше зачеркнала всичко до края на следващата седмица. А после следваше Коледа. Почувствах, че сълзите ми напират, без да знам защо.

Марино се наведе, за да изтръска цигарата си, и каза кротко:

— Какво представляваше книгата на Берил, док?

— Разбива сърцето ти и в същото време те изпълва с радост — казах с насълзени очи. — Невероятна е.

— Аха, чудесно. Надявам се все пак да я публикуват. Това някак си би я съживило, ако разбираш какво искам да кажа.

— Знам точно какво искаш да кажеш. — Поех си дълбоко дъх. — Марк ще види какво може да се направи. Предполагам, ще се наложи нещата да се уреждат наново. Спаракино със сигурност няма да се грижи вече за делата на Берил.

— Не. Освен ако го прави иззад решетките. Предполагам, че Марк ти е казал за писмото.

— Да — отговорих. — Каза ми.

Едно от деловите писма от Спаракино до Берил, намерени от Марино в дома й малко след убийството, придобило ново значение за Марк, след като прочел ръкописа на трагично загиналата писателка:

„… Берил, интересно е, че Джо е помогнал на Кери — това ме прави особено щастлив, тъй като аз бях човекът, който ги запозна, когато Кери купи прекрасната си къща. Въобще не го намирам за странно. Джо беше един от най-щедрите хора, които някога съм имал удоволствието да познавам. С нетърпение очаквам да науча повече.“

Простичкият параграф намекваше за доста неща, макар да е малко вероятно, че Берил се е усетила за нещо. Сериозно се съмнявах, че когато е споменала Джоузеф Мактиг, тя е имала идея колко опасно е приближаването й до незаконните владения на Спаракино, които включваха многобройни фалшиви компании, създадени от адвоката с цел изпиране на мафиотските пари. Марк вярваше, че Мактиг с неговите огромни капитали и имоти е бил наясно с незаконните дела на Спаракино и че в крайна сметка и предложената от Мактиг финансова помощ на отчаяния Кери Харпър също не е била съвсем законна. Тъй като Спаракино никога не беше виждал ръкописа на Берил, той ужасно се е страхувал да не би тя несъзнателно да е направила някакво разкритие. Когато книгата й изчезна, стимулът му да я открие, е бил нещо повече от алчност.

— Вероятно е смятал, че е извадил късмет, когато са убили Берил — каза Марино. — Нали разбираш — тя няма да е наоколо, когато той подправи романа й, няма да се разправя с него, няма да има нищо, което да покаже с какво точно се занимава той. После той спокойно е можел да продаде книгата и да направи страхотен удар. Имам предвид — всичко живо щеше да се заинтересува след вдигнатия от него рекламен шум. Няма начин да разберем как щеше да свърши всичко — може би със снимките на труповете на Харпърови, отпечатани в някой жълт вестник…

— Спаракино никога не е получавал снимките, направени от Джеб Прайс — напомних му. — И слава богу.

— Добре де, както и да е. Важното е, че след цялата тая шумотевица даже аз бих отишъл да си купя проклетата книга, а не съм си купувал нищо такова през последните двайсет години.

— Срамота — измърморих. — Четенето е чудесно нещо. Трябва някой път да опиташ.

И двамата погледнахме към влизащата отново Роуз. Този път носеше дълга бяла кутия, завързана с луксозна червена панделка. Тя озадачено се огледа в търсене на по-разтребена част от бюрото ми, накрая се предаде и остави кутията в ръцете ми.

— Какво, по дяволите… — извиках изненадано.

Бутнах стола си назад, поставих неочаквания подарък в скута си и започнах да развързвам сатенената панделка. Роуз и Марино ме наблюдаваха мълчаливо. В кутията имаше две дузини прекрасни червени рози с дълги стъбла, които искряха като рубини, поставени на зелено кадифе. Наведох се, затворих очи и вдъхнах аромата им. После отворих малкия бял плик, пъхнат между тях.

„Когато положението стане напечено, печените отиват на ски. В Аспен, след Коледа. Счупи един крак и се присъедини към мен. Обичам те. Марк“ — гласеше картичката.