Патриша Корнуел - Решаваща улика

Точно преди полунощ на вратата се позвъни. Подскочих уплашено от стола.

Погледнах през шпионката, очаквайки да видя обещаните от Марино ченгета. Вместо тях видях блед млад мъж с тъмен шлифер и униформена шапка. Изглеждаше намръзнал и мокър, докато се свиваше под ледения дъжд. Пред себе си държеше прихванати с кламер документи.

— Кой е? — попитах.

— Куриерска служба „Омега“ от ричмъндското летище — отговори той. — Нося куфара ви, мадам.

— Слава богу — казах с много чувство в гласа си, деактивирах алармата и отключих вратата.

Парализиращ ужас ме обзе, когато той остави куфара ми на пода в антрето и изведнъж се сетих за нещо. Във формуляра за изчезнали вещи бях дала адреса на офиса, а не на дома си.

Тъмната коса под униформеното кепе беше мокра и рошава. Той не ме погледна в очите, когато каза:

— Бихте ли подписали това, мадам.

Подаде ми документите. В мислите ми лудо се въртяха позабравени реплики:

— Закъсняха при пристигането си от летището, защото аеролинията загубила багажа на мистър Харпър.

— Косата ти естествена ли е, Кей, или я изрусяваш?

— Беше след като момчето донесе багажа…

— Всички те вече са мъртви.

— Миналата година срещнахме влакънце като това, когато помолиха Рой да изследва уликите, открити в един „Боинг 747“…

— Беше след като момчето донесе багажа!

Бавно взех предложената ми химикалка и документите от протегнатата ръка в кафява кожена ръкавица.

С глас, който сама не можех да позная, наредих:

— Бихте ли отворили куфара ми. Не мога да подпиша това, преди да се уверя, че всичките ми вещи са тук и не са повредени.

За секунда по бледото лице се появи объркване. Очите му леко се разшириха, когато погледна към повдигнатата ми чанта. Ударих толкова бързо, че той нямаше време да вдигне ръце, за да се предпази от удара, който попадна в гърлото му, и го зашемети за момент. Побягнах като диво животно.

Стигнах до трапезарията, преди да чуя стъпките, които ме следваха. Сърцето ми се удряше в ребрата, докато тичах към кухнята. Краката ми се хлъзнаха по гладкия линолеум, когато завих зад плота за рязане и грабнах пожарогасителя от стената до хладилника. Той влетя в кухнята и в същия момент го облях със зашеметяваща струя от сухата пудра. Нож с дълго острие изтрополи на пода, когато той хвана лицето си с ръце и изохка. Докопах един тежък тиган от печката, размахах го като тенис ракета и го ударих няколко пъти в корема. Той се мъчеше да си поеме въздух. Сви се надве и аз замахнах отново. Този път го уцелих в главата, но не достатъчно точно. Чух звук от смазването на хрущял и разбрах, че съм счупила носа му, а вероятно и някои от зъбите му. Това обаче едва го забави. Отпуснат на колене, кашлящ и частично заслепен от пудрата, той сграбчи глезените ми с едната си ръка, като другата се протягаше към ножа. Хвърлих тигана по него, ритнах ножа надалеч и изхвърчах от кухнята, като фраснах хълбока си в острия ръб на масата, а после и рамото си в рамката на вратата.

Разстроена и хълцаща, успях някак си да изровя рюгера от куфара и да вкарам два куршума в него. В този момент той се хвърли върху мен. Чувах трополенето на дъжда и неговия свистящ дъх. Ножът се намираше на сантиметри от гърлото ми, когато третото натискане на спусъка най-после произведе изстрел. В оглушителна експлозия от газ и пламък сребърният куршум прониза стомаха му и го отхвърли на няколко метра разстояние от мен на пода. Той се помъчи да седне. Стъклените му очи се взираха в мен, лицето му представляваше кървава маска. Опита се да каже нещо и не много енергично повдигна ножа. Ушите ми звънтяха. Хванах по-здраво оръжието и вкарах втория куршум в гърдите му. Усетих мирис на барут, смесен със сладникавата миризма на кръв, и видях как светлината напуска очите на Франки Еймс.

После рухнах и се разревах. Вятърът виеше зловещо, дъждът плющеше с пълна сила и кръвта на Франки се стичаше по излъскания дъбов под. Тялото ми се тресеше от хлипането. Не помръднах, докато телефонът не иззвъня за трети път.

— Марино! О, господи, Марино! — беше всичко, което успях да кажа.

Не се върнах в офиса, докато тялото на Франки Еймс не бе изнесено от моргата, кръвта му — измита от стоманената маса и потънала в отходните води на градските канали. Не съжалявах, че го убих. Съжалявах, че въобще е бил роден.

— Така както изглежда — каза Марино, обръщайки се към мен над потискащата купчина документи на бюрото ми, — Франки се е появил в Ричмънд преди една година, през октомври. Поне тогава е наел квартирата си на улица „Ред“. Две седмици по-късно си е намерил работа като разносвач на изгубени куфари. „Омега“ има договор с летището.