Патриша Корнуел - Решаваща улика

— Това е Марк Джеймс — мой приятел.

П. Дж. кимна и вдигна бутилката бира в пиянски тост. Премигна няколко пъти, като че ли се опитваше да проясни зрението си, докато открито се възхищаваше на мъжествения ми и привлекателен придружител. Марк изглеждаше безразличен.

Издигнах глас над шумотевицата от тълпата и оркестъра и казах на П. Дж.:

— Ръкописът на Берил. Тя направи ли му копие, докато живееше тук?

П. Дж. отпи солидна глътка бира, люлеейки се в ритъма на музиката, и отговори:

— Не знам. И да го е направила — никога нищо не ми е казвала по въпроса.

— А смяташ ли, че е възможно? — настоях. — Може ли да го е направила, когато е занесла писмата да бъдат копирани?

Той сви рамене. Капчици пот се спускаха по слепоочията му, лицето му беше зачервено. П. Дж. беше повече от пиян, направо можех да кажа, че е вкаменен.

Марк гледаше равнодушно. Опитах отново:

— Добре де, тя носеше ли ръкописа със себе си, когато отиде да копира писмата?

— … „също като Боги и Бакол“… — пееше П. Дж. с дрезгав баритон, като удряше по масата в такт с музиката.

— П. Дж.! — извиках силно.

— Човече — протестира той с обърнат към сцената поглед. — Това е любимата ми песен.

Облегнах се на стола и зачаках П. Дж. да свърши с пеенето на любимата си песен. По време на кратката почивка между изпълненията повторих въпроса си. П. Дж. пресуши бирата си, после отговори с учудваща яснота:

— Помня само, че в онзи ден Берил носеше раницата със себе си. Аз й я дадох, нали разбираш. Нещо, което да използва, докато е тук, за да пренася нещата си. Тя потегли към „Копи кет“ или някъде другаде и съм сигурен, че носеше раницата със себе си. Значи, да. — Той извади цигарите си. — Може книгата й да е била в раницата. И може да е направила копие, когато е копирала писмата. Знам само, че на мен ми остави това, което ти дадох онзи ден или когато там беше.

— Вчера — казах.

— Да, човече. Вчера. — Той затвори очи и отново започна да удря по масата.

— Благодаря ти, П. Дж. — казах.

Той не ни обърна никакво внимание, докато си проправяхме път из тълпата към изхода. Нощният въздух беше свеж и прохладен.

— Това аз наричам безсмислено упражнение — каза Марк, когато се отправихме обратно към хотела.

— Не знам — отговорих. — Изглежда ми напълно възможно Берил да е направила копие на ръкописа, когато е носила писмата. Не мога да си представя, че би оставила романа при П. Дж., ако не е имала копие от него.

— След запознанството ми с него и аз не мога да си представя подобно нещо. П. Дж. не е точно от хората, които можеш да наречеш надеждни опекуни.

— В действителност той е такъв, Марк. Просто тази вечер малко беше попрекалил.

— Отцепил се е по-точният израз.

— Възможно е моето появяване да му е повлияло.

— Ако Берил е копирала ръкописа и го е взела със себе си в Ричмънд — продължи Марк, — тогава той трябва да е в ръцете на убиеца.

— Франки — казах.

— Това вероятно обяснява защо се е нахвърлил върху Кери Харпър. Нашият приятел Франки е ревнувал. Мисълта за Харпър в стаята на Берил го е докарала до лудост или по-скоро — направила го е още по-смахнат. В романа на Берил е описан навикът на Харпър да посещава „Кълпепър“ всеки следобед.

— Знам.

— Франки може да го е прочел, разбрал е как да го намери и е осъзнал, че това е най-подходящият момент да го изненада.

— Няма по-подходящ момент от този, когато си полупиян и излизаш от колата си на тъмния път в онази пустош — казах.

— Изненадан съм, че не е нападнал и Стърлинг Харпър.

— Вероятно е мислел да го направи.

— Права си. Просто никога не е имал шанс. Тя му е спестила затрудненията.

Хванахме се за ръка и замълчахме. Стъпките ни бяха почти безшумни — също като вятъра, разлюляващ клоните на дърветата. Исках този момент да продължи завинаги. Ужасявах се от действителността, срещу която трябваше да се изправим. Не посмях да задам въпроса, докато не седнахме в стаята си и не отворихме бутилката вино.

— Какво ще стане сега, Марк?

— Вашингтон — отговори той и се обърна да погледне през прозореца. — Всъщност утре. Ще ми дадат нови указания, ще бъда програмиран отново. — Той си пое дълбоко дъх. — По дяволите, не знам какво ще правя след това.

— Какво искаш да правиш? — попитах.

— Не знам, Кей. Кой може да знае къде ще ме изпратят? — Той остана, загледан в нощта. — А и знам, че ти няма да напуснеш Ричмънд.

— Аз не мога да напусна Ричмънд. Поне не сега. Моята работа — това е животът ми, Марк.