Патриша Корнуел - Хищникът

— Дежурна си в съда в осем сутринта — каза Марино. — Роуз ми звънна, за да ми съобщи за това.

— Значи трябва да си тръгна оттук адски рано утре.

— Иди си направо у дома, а аз ще те взема оттам.

— Ще отида направо в съда.

— Не, няма да отиваш. Няма да шофираш сама из града.

— Знаем, че Голт не е в Ричмънд — успокоих го. — Върнал се е там, където обикновено се покрива, апартамент или стая, където има компютър.

— Началникът Тъкър не е отменил заповедта за охраната ти.

— Той не може да поръчва абсолютно нищо вместо мен. Дори не и обед.

— О, да, може. Той просто определя кои ченгета ще се грижат за теб. Ти или ги приемаш, или се опитваш да им избягаш. А ако иска да ти поръча някой шибан обед, и това ще приемеш.

На следващата сутрин звъннах в кабинета на главния съдебен лекар на Ню Йорк. Оставих съобщение за доктор Хоровиц, в което го съветвах да започне анализ на ДНК в кръвта на Джейн. После Марино ме взе от къщи, докато съседите гледаха през прозорците си или отваряха елегантните си врати, за да приберат вестниците си. Отпред бяха паркирани три полицейски коли, а цивилният форд на Марино бе на частния път. Хората от „Уиндзор Фармс“ се събудиха, отидоха на работа и гледаха как ченгетата ме откарват нанякъде. Красивите морави бяха бели от снега, а небето — почти синьо.

Пристигнах в съда „Джон Маршал“, както бях правила много пъти в миналото. Но полицаят на скенера не разбра защо съм там.

— Добро утро, доктор Скарпета — поздрави той с широка усмивка. — Какво ще кажете за снега? Не ви ли кара да се чувствате, като че ли живеете в коледна картичка? Добър ден и на вас, капитане — обърна се той към Марино.

Минах през рентгена и той изпищя сърдито. Появи се жена полицайка, за да ме претърси, а ченгето, което обичаше снега, прегледа чантата ми. После с Марино слязохме долу в стая, застлана с оранжев мокет, където по редиците оранжеви столове седяха само няколко човека. Седнахме отзад и се заслушахме в хората, които шумяха с вестници, кашляха и духаха носовете си. Мъж в кожено яке и извадена от панталона риза търсеше списания, докато друг, издокаран в кашмирен костюм, четеше някакъв роман. В съседната стая бучеше прахосмукачка. Тя се удари във вратата на оранжевата стая и млъкна.

Освен Марино, около мен имаше още двама униформени полицаи в тази потискаща стая. После, към девет без десет, пристигна със закъснение служителката, отговорна за съдебните заседатели, и започна да ни инструктира.

— Има две промени — съобщи тя, като гледаше право в мен. — Шерифът на касетата, която ще видите, вече не е шериф.

Марино прошепна в ухото ми:

— Да, защото вече не е между живите.

— И — продължи служителката — касетата ще ви съобщи, че таксата за съдебните заседатели е тридесет долара, но тя все още е двадесет.

— Мамка му — отново прошепна Марино. — Имаш ли нужда от пари?

Изгледахме касетата и научих много неща за значимото ми гражданско задължение и привилегиите му. Наблюдавах образа на шериф Браун на касетата, който ми благодареше за изпълнението на този важен дълг. Той ни съобщи, че сме били призовани, за да решим съдбата на даден човек, и после ни показа компютъра, използван за подбора ни.

— Имената ви се вадят от кутия с билети, на които са написани имената на бъдещите съдебни заседатели — каза той с усмивка. — Правната ни система зависи от това грижливо и внимателно да обмислите доказателствата и показанията. Нашата система зависи от вас.

Той ни даде телефонен номер, на който бихме могли да се обадим за допълнителни въпроси, и ни напомни, че кафето е двадесет и пет цента, и няма възможност за промени.

След като изгледахме касетата, служителката, хубава чернокожа жена, се приближи към мен.

— Вие от полицията ли сте? — прошепна тя.

— Не — отговорих и й обясних коя съм, докато тя оглеждаше Марино и другите двама полицаи.

— Трябва да ви освободим сега — прошепна тя отново. — Не би трябвало да сте тук. Трябваше да ни се обадите и да ни кажете. Не знам защо въобще сте дошли.

Другите призовани гледаха втренчено в нас. Бяха ни наблюдавали, откак влязохме в стаята, и причината изглеждаше очевидна. Те не познаваха съдебната система, а аз бях заобиколена от полицаи. Сега при мен беше и служителката от съда. Според тях аз бях обвиняемата. Те не знаеха, че обвиняемите не четат списания в стаята на съдебните заседатели.

Към обед вече бях свободна и се чудех дали поне веднъж в живота си ще получа възможността да се проявя като съдебен заседател. Марино ме остави пред вратата на службата ми и аз отидох в кабинета си. Обадих се в Ню Йорк и доктор Хоровиц вдигна телефона.