Патриша Корнуел - Хищникът

— Обзалагам се, че тя те храни, нали? — обърнах се към нея, докато вадех ключа.

Катеричката застана с вдигнати предни лапи, като че ли протестираше за нещо.

— Е, аз пък нямам нищо, освен спомени за един геврек — казах. — Наистина съжалявам — извиних се, а животното подскочи към мен. — А пък ако имаш бяс, ще се наложи да те застрелям.

Влязох вътре разочарована от липсата на аларма.

— Лоша работа — казах високо, но не възнамерявах да се местя.

Заключих вратата и пуснах резето. Никой не знаеше, че съм тук. Всичко щеше да е наред. Ана идваше в Хилтън Хед от години и не смяташе, че има нужда от аларма. Голт се намираше в Ню Йорк и не мислех, че ме е проследил. Влязох във всекидневната, облицована с дърво и с прозорци от пода до небето. Дървеният под бе покрит с ярък индиански килим, а мебелите бяха от избелен махагон, тапицирани с практична дамаска в жизнерадостни ярки цветове.

Обикалях от стая в стая и огладнявах все повече, докато океанът се превърна в разтопено олово и решителна армия тъмни облаци пристигна от север. Дълга пътека водеше от къщата през дюните. Занесох кафето си до края й. Наблюдавах хората, които се разхождаха, тичаха и караха колела. Пясъкът беше твърд и сив. Ескадрили кафяви пеликани летяха в строй, като че ли започваха нападение върху земята или неприятелски рибни пасажи.

Делфини изскачаха на повърхността на океана, когато топки за голф падаха във водата. Сърф от стиропор излетя от ръцете на малко момченце и се запремята по плажа, докато детето тичаше зад него. Наблюдавах преследването, което продължи около триста метра. Сърфът профуча през тревите по дюните и падна зад оградата ми. Изтичах надолу по стълбите и го хванах, преди вятърът да го отнесе отново. Момченцето забави лудешкия си бяг, когато видя, че го наблюдавам.

Беше на около осем-девет години, облечен в джинси и фланела. Майка му го гледаше от плажа.

— Може ли да ми върнете сърфа, моля? — запита той, вторачен в пясъка.

— Искаш ли да ти помогна да го занесеш обратно при майка си? — попитах любезно. — В този силен вятър е трудно за сам човек да го носи.

— Не, благодаря ви — измърмори той срамежливо и протегна ръце.

Почувствах се пренебрегната, докато стоях на пътеката и го гледах как се бори с вятъра. Най-после той притисна сърфа до гърдите си и тръгна по влажния пясък. Гледах как върви заедно с майка си по плажа, докато най-накрая заприличаха на малки точици в далечината. Опитах се да си представя къде ли отиват. В хотел или къща? Къде ли отсядаха малките момченца и майките им в бурни нощи като тази?

Не бях ходила на почивка, когато бях малка, защото нямахме пари, а сега нямах деца. Замислих се за Уесли. Искаше ми се да му се обадя, докато слушах вълните, разбиващи се в брега. Иззад облаците се показаха звезди, а вятърът носеше разговори, от които не можех да разбера и дума. Все едно че слушах писък на птици или квакане на жаби. Занесох празната чаша от кафе вътре. За първи път от доста време не се страхувах.

Сетих се, че вероятно в къщата няма нищо за ядене, а единствената ми закуска през деня бе геврекът.

— Благодаря ти, Ана — казах високо, когато намерих купчина кутии с готови храни.

Затоплих пуйка със зеленчуци, включих газовата камина и заспах на бялото канапе. Браунингът ми лежеше близо до мен. Бях прекалено изморена, за да сънувам. Надигнах се заедно със слънцето. Мисията ми изглеждаше съвсем нереална, докато не видях куфарчето си и не се замислих за съдържанието му. Беше прекалено рано, затова облякох пуловер и джинси и отидох на разходка.

Пясъкът беше твърд и равен, слънцето блестеше като златно върху водата. Птиците огласяха шумния плаж с песните си. Чайките се носеха по вятъра и търсеха раци, а гаргите се мотаеха наоколо като облечени в черно разбойници.

Възрастни хора се разхождаха по плажа, докато слънцето беше още слабо. Докато вървях, се наслаждавах на морския въздух. Чувствах, че наистина дишам. Отговарях на усмивките на непознатите, които минаваха покрай мен, и им махах с ръка. Влюбени вървяха прегърнати, а самотни хора пиеха кафе и гледаха морето.

Върнах се в къщата на Ана, препекох си един геврек, който бях намерила в хладилника, и взех душ. После облякох черно сако и панталон. Взех си нещата и затворих къщата, като че ли нямаше да се връщам. Нямах чувство, че ме наблюдават, докато катерицата не се появи отново.

— О, не — казах, докато отключвах вратата на колата. — Не и ти отново.

Тя застана на задните си крака и ми изнесе лекция.