Патриша Корнуел - Хищникът

— Погребахме я вчера — каза той за Джейн.

Почувствах тъга.

— Мислех, че обикновено изчаквате повече време.

— Десет дни. И почти толкова минаха, Кей. Знаеш какъв проблем имаме с мястото.

— Можем да я идентифицираме с ДНК тест — казах.

— А защо не със зъболекарските й картони?

Обясних му проблема.

— Ужасно — каза доктор Хоровиц, после замълча за момент и смутено добави: — Страшно съжалявам, но трябва да ти съобщя, че тук се получи страшен хаос. Честно казано, иска ми се да не я бяхме погребвали. Но го направихме.

— Какво стана?

— Като че ли никой не знае. Запазихме проба от кръвта й за ДНК тестове, както правим винаги. Разбира се, пазим и буркан с части от всички основни органи. Кръвната проба обаче сигурно е била прибрана не където трябва, а бурканът — изхвърлен.

— Не е възможно — казах.

Доктор Хоровиц замълча.

— Ами тъканите в парафинови блокчета, определени за хистологичен тест? — попитах, тъй като тъканите също можеха да се тестват за ДНК, ако всичко останало се провалеше.

— Не взимаме проби от тъканите, когато причината за смъртта е ясна — каза той.

Не знаех какво да кажа. Или доктор Хоровиц ръководеше кошмарно неопитен офис, или тези грешки просто не бяха грешки. Винаги бях вярвала, че той е изключително съвестен човек. Възможно е да съм грешала. Знаех как стоят нещата в Ню Йорк. Политиците не търпяха да ги държат далеч от моргата.

— Трябва да я докарате обратно — казах. — Не виждам друг начин. Балсамирахте ли я?

— Рядко балсамираме тела, предназначени за остров Харт — отвърна той.

Ставаше дума за острова в Ийст Ривър, където се намираше гробището за бездомници.

— Трябва да намерим идентификационния й номер и после да я изровим и върнем обратно с ферибота. Можем да го направим. Всъщност това е всичко, което можем да направим. Може да ни отнеме няколко дни.

— Доктор Хоровиц — казах предпазливо. — Какво става?

Гласът му не затрепери, но прозвуча разочаровано, когато отговори:

— Нямам никаква представа.

Седнах зад бюрото си и се зачудих какво да правя. Колкото повече мислех, толкова по-странно ми се виждаше всичко. Защо армията би се притеснявала от установяването на самоличността на Джейн? Ако тя беше племенница на генерал Голт и военните знаеха, че е мъртва, човек би помислил, че те биха искали да я идентифицират и погребат в подходящ гроб.

— Доктор Скарпета. — Роуз стоеше до вратата, която свързваше моя кабинет с нейния. — Обажда се Брент от „Американ експрес“.

Тя прехвърли обаждането.

— Имам нова сметка — съобщи ми Брент.

— Добре — заслушах се напрегнато.

— Вчера. Някакво място в Ню Йорк, наречено „Файно“. Проверих го. Намира се на Тридесет и шеста улица. Сметката е 104,13 долара.

„Файно“ сервираше чудесна северноиталианска храна. Предците ми бяха от Северна Италия, а Голт се бе представял за северноиталианец на име Бенели. Опитах да се свържа с Уесли, но го нямаше. После звъннах на Луси, но я нямаше нито в АИП, нито в стаята й. Марино се оказа единственият човек, на когото успях да съобщя, че Голт отново е в Ню Йорк.

— Пак си играе игрички — отвратено каза Марино. — Той знае, че следиш сметката си, док. Не прави нищо, за което да не иска да узнаеш.

— Това ми е ясно.

— Няма да го пипнем чрез „Американ експрес“. Трябва просто да анулираш картата си.

Не можех. Картата ми приличаше на модема, за който Луси знаеше, че е под пода. И двете бяха тънки нишки, водещи към Голт. Той си играеше, но някой ден можеше да прекали. Можеше да стане прекалено нервен или да действа под влиянието на кокаина и да направи грешка.

— Док — продължи Марино, — прекалено си се вживяла в този случай. Нуждаеш се от малко отпускане.

Помислих си, че Голт може да иска да го намеря. Всеки път, когато използваше картата ми, той ми изпращаше съобщение. Разказваше ми за себе си. Знаех какво обича да яде и че не пие червено вино. Знаех какви цигари пуши, какви дрехи носи. Сетих се за ботушите му.

— Слушаш ли ме? — попита Марино.

Винаги бяхме смятали, че войнишките ботуши принадлежат на Голт.

— Ботушите са били на сестра му — казах.

— За какво говориш? — нетърпеливо запита Марино.

— Сигурно ги е получила от чичото преди години, а после Голт ги е взел от нея.

— Кога? Не го е направил в Чери Хил на снега.

— Не знам кога. Може да е било малко преди да умре. Възможно е да е станало в природонаучния музей. Носили са почти един и същи номер. Може да са си сменили ботушите. Всичко е възможно. Но се съмнявам, че тя ги е дала доброволно. Те са идеални за сняг. С тях щеше да й е много по-добре, отколкото с онези, които намерихме в скитническия лагер на Бени.