Патриша Корнуел - Хищникът

Марино замълча за момент, после запита:

— Защо би взел ботушите й?

— Проста работа — отговорих. — Защото ги е искал.

Следобед отидох до ричмъндското летище. Носех сак и претъпкано куфарче. Не се обадих на туристическия си агент, защото не исках никой да знае къде отивам. Купих си билет до Хилтън Хед, Южна Каролина.

— Чух, че там е много приятно — каза общителната служителка. — Много хора отиват, за да играят голф или тенис.

Тя провери малкия ми сак.

— Трябва да му сложите етикет — сниших гласа си. — В него има пистолет.

Жената кимна и ми подаде оранжев етикет, който съобщаваше, че нося незаредено оръжие.

— Поставете го вътре — каза тя. — Заключва ли се сакът ви?

Заключих ципа и я загледах как поставя сака на конвейерната лента. Тя ми подаде билета и се отправих нагоре към залата, пълна с хора, които не изглеждаха щастливи, че си отиват у дома или обратно на работа след празниците.

Полетът до Шарлът ми се стори по-дълъг от час, защото не можех да използвам мобифона, а пейджърът ми иззвъня два пъти. Прегледах „Уолстрийт Джърнъл“ и „Вашингтон Поуст“, докато мислите ми препускаха по коварния си път. Обмислях какво да кажа на родителите на Темпъл Голт и убитата жена, която наричахме Джейн.

Не бях сигурна дали семейство Голт въобще ще се съгласят да ме приемат, тъй като не се бях обадила предварително. Номерът и адресът им ги нямаше в указателя. Но смятах, че няма да е прекалено трудно да открия мястото, което бяха купили близо до Бюфърт. „Лайв Оукс Плантейшън“ беше една от най-старите в Южна Каролина, а местните хора вероятно познаваха двойката, чийто дом в Олбъни бе отнесен от наводнението.

Имах достатъчно време на летището в Шарлът да отговоря на обажданията. И двете бяха от Роуз, която искаше да определя свободните дати, тъй като бяха пристигнали няколко призовки.

— А и Луси се опита да се свърже с теб — добави тя.

— Тя има номера на пейджъра ми — казах озадачено.

— Попитах я дали го има — каза секретарката ми, — но тя ми отговори, че ще опита да ти се обади по-късно.

— Каза ли откъде се обажда?

— Не, но аз реших, че сигурно от Куантико.

Нямах повече време да я разпитвам, защото ме чакаше доста път до терминал „Д“, а самолетът за Хилтън Хед излиташе след петнадесет минути. Тичах по целия път и дори ми остана време да си купя един безсолен геврек. Грабнах няколко пакетчета горчица и качих на борда единственото си ядене за деня. Бизнесменът, седящ до мен, гледаше вторачено закуската ми, като че ли му бях съобщила, че съм невежа домакиня, която не знае нищо за пътуването със самолет.

Излетяхме и аз си поръчах скоч с лед.

— Дали случайно имате да ми развалите двайсет долара? — попитах мъжа до мен, защото бях дочула как стюардесата се оплаква, че няма дребни.

Той извади портфейла си, докато аз отварях „Ню Йорк Таймс“. Подаде ми едно десет и две по пет, затова платих и неговото питие.

— Услуга за услуга — казах.

— Това е много любезно — каза той с мек южняшки акцент. — Предполагам, вие сте от Ню Йорк.

— Да — излъгах.

— Да не би случайно да отивате в Хилтън Хед заради конгреса на магазинерите от Каролина? Той ще бъде в „Хайът“.

— Не. За конгреса на служителите от погребални бюра — продължих с лъжите. — Ще се проведе в „Холидей Ин“.

— Аха — каза той и млъкна.

Летището в Хилтън Хед бе изпълнено с частни самолети и хеликоптери, принадлежащи на богаташите, които имаха вили на острова. Терминалът не представляваше нещо повече от барака, а багажът ни беше струпан отпред на дървена платформа. Времето беше хладно, а небето — тъмносиньо и заплашително. Пътниците забързаха към чакащите коли и автобуси и дочух оплакванията им.

— О, мамка му — възкликна мъжът, който бе седял до мен, а сега носеше стикове за голф.

Изтрещя гръмотевица, а светкавица освети небето така, като че ли бе започнала война.

Наех сребрист „Линкълн“ и се скатах за известно време на паркинга на летището. Дъжд барабанеше по покрива и не виждах нищо през предното стъкло, докато изучавах картата, която ми бяха дали от „Хърц“. Къщата на Ана Зенър се намираше в Палмето Дюнс, недалеч от хотел „Хайът“, накъдето бе тръгнал мъжът от самолета. Огледах паркинга за колата му, но доколкото успях да видя, и той, и стиковете за голф бяха изчезнали.

Дъждът намаля и аз потеглих към магистрала „Уилям Хилтън“, която ме отведе до улица „Куинс Фоли“. Помотах се малко и намерих къщата. Бях очаквала нещо доста по-малко. Скривалището на Ана не беше просто бунгало, а великолепна старинна къща от дърво и стъкло. Задният двор, където паркирах, бе засаден с ниски палми и дъбове, покрити с мъх. Катеричка пробяга по едно от дърветата, докато изкачвах стъпалата, водещи към верандата. Тя се приближи към мен и застана на задните си крака. Бузите й мърдаха бързо, като че ли искаше да ми разкаже нещо.