Патриша Корнуел - Хищникът

Уесли си сложи очилата и прегледа съобщението от Голт.

Беше свалил сакото си. Бялата му риза бе посмачкана около кожените тиранти. Беше се изпотил и имаше нужда от бръснене.

— Още ли си отслабнал? — запитах.

— Никога не се качвам на кантара — отговори той, като ме погледна над очилата и седна зад бюрото си.

— Не изглеждаш здрав.

— Той започва все повече да откача — каза Уесли. — Вижда се от съобщението му. Става по-неспокоен и дързък. Смятам, че към края на уикенда ще можем да определим къде се намира.

— И тогава? — запитах неубедено.

— Ще изпратим ЕСЗ.

— Разбирам — казах сухо. — Те ще скочат от хеликоптерите и ще взривят сградата, където е Голт.

Уесли отново ме погледна и остави документите на бюрото си.

— Ядосана си — установи той.

— Не, Бентън. Не съм ядосана по принцип, а съм ужасно ядосана на теб.

— Защо?

— Помолих те да не намесваш Луси.

— Нямаме избор.

— Винаги има избор. Не ми пука кой какво казва.

— За откриването на Голт сега тя е единствената ни надежда. — Уесли замълча и ме погледна в очите. — А и тя има собствен мозък.

— Да, има. Точно това имам предвид. Луси няма копче за изключване. Невинаги разбира какво е това граница.

— Няма да й позволим да направи нищо, което би я изложило на риск.

— Тя вече е изложена на риск.

— Трябва да я оставиш да порасне, Кей.

Втренчих се в него безмълвно.

— Тази пролет Луси завършва университета. Вече е голям човек.

— Не искам тя да се връща тук.

Уесли се усмихна леко, но очите му бяха изморени и тъжни.

— Надявам се, че ще се върне тук. Имаме нужди от агенти като нея и Джанет. Имаме нужда от всички, които можем да привлечем.

— Тя крие много тайни от мен. Изглежда, вие двамата сте в заговор срещу мен, а аз съм оставена на тъмно. Достатъчно лошо е, че… — Едва не прехапах езика си.

Уесли ме погледна в очите.

— Кей, това няма нищо общо с нашата връзка.

— Надявам се да е така.

— Искаш да знаеш всичко, което Луси прави.

— Разбира се.

— Ти разказваш ли й абсолютно всичко, което правиш, когато работиш по някой случай?

— Не, разбира се.

— Ясно.

— Защо ми затвори телефона?

— Хвана ме в лош момент.

— Никога преди не си ми затварял телефона, независимо колко ужасен е бил моментът.

Той свали очилата си и внимателно ги сгъна. Взе чашата си с кафе, погледна в нея и видя, че е празна. Хвана я с двете си ръце.

— Имаше човек в кабинета ми, а аз не исках той да разбере, че ти си на телефона — обясни Уесли.

— Кой беше?

— Човек от Пентагона. Не мога да ти кажа името му.

— Пентагона? — запитах объркано.

Уесли замълча.

— Защо те вълнува това, че някой от Пентагона може да разбере за обаждането ми? — попитах.

— Изглежда, си създала известен проблем — простичко отвърна Уесли, като остави чашата встрани. — Иска ми се да не беше душила из Форт Лий.

Изгледах го зашеметено.

— Твоят приятел доктор Грубер може да бъде уволнен. Съветвам те да се въздържиш от допълнителни контакти с него.

— Заради Лутър Голт ли е всичко това?

— Да, генерал Голт.

— Не могат да направят нищо на доктор Грубер — протестирах.

— Страхувам се, че могат — възрази Уесли. — Доктор Грубер е извършил непозволено търсене във военна база данни. Споделил е с теб поверителна информация.

— Поверителна? Това е абсурдно. Става дума за една страница рутинна информация, която можеш да видиш срещу двайсет долара, когато посетиш военния музей. Не съм му искала някое проклето досие от Пентагона.

— Не можеш да платиш двайсет долара, освен ако не си човекът от досието или упълномощено от него лице с право на достъп до досието.

— Бентън, говорим за сериен убиец. Да не би всички да са се побъркали? Кой, по дяволите, се интересува от някакво си обикновено досие?

— Армията.

— Това да не е въпрос на национална сигурност?

Уесли не ми отговори. Когато не ми даде никакви допълнителни обяснения казах:

— Чудесно. Можете да запазите малката си тайна. Писна ми от тайнствените ви истории. Единствената ми цел е да предотвратя бъдещи убийства. А вече не съм сигурна каква е вашата цел.

Погледът ми беше непрощаващ и наранен.

— Моля те — рязко каза Уесли. — Знаеш ли, понякога ми се иска и аз да пушех като Марино — въздъхна той изморено. — Генерал Голт не е важен в това разследване. Няма нужда да го въвличаме в него.

— Смятам, че всичко, което научим за семейството на Голт, е важно. И не мога да повярвам, че ти мислиш нещо различно. Информацията за произхода е от жизнено значение за профилирането и предсказването на поведението на престъпника.